— Идвам отдалече. Не можех да си тръгна, без да съм говорил с вас.
— Отначало си помислих, че си някой от местните дечурлига, които си играят на предизвикателства. Няколко пъти хващам един или друг обзет от ужас нещастен тийнейджър, увиснал на тениската си върху перилата и молещ за помощ. Ти имаше късмет, че Елси искаше просто да си поиграе с теб. — Той седна върху петите си. — Не мислиш ли, че си прекалено стар за акробатични номера?
— Да, да. Така е.
— Да не си от онези защитници на правата на животните?
Артър поклати отрицателно глава.
— Пенсиониран ключар съм.
Грейсток изсумтя. Помогна на Артър да се изправи.
— Да влезем вътре и да потърсим бинт за ръката ти.
— Мисля, че може и да съм си изкълчил глезена.
— Е, даже не си и помисляй да ме съдиш. Веднъж някакъв журналист се опита, защото един от тигрите искаше да си поиграе и го одра по рамото. Отсега те предупреждавам, че нямам пукната пара.
— Няма да ви съдя — отговори Артър. — Аз съм виновен за всичко. Държах се като глупак.
Къщата в имението миришеше на влага, полировка за мебели и разруха. Фоайето беше цялото в бял мрамор, а стените бяха покрити с портрети на предците на лорд Грейсток. Подът беше от черни и бели плочки като огромна шахматна дъска. От средата на фоайето се извиваше дъбово стълбище. Къщата беше занемарена. Артър не можеше да си представи да плати десет лири, за да я разгледа, но това беше цената, поставена върху едно бюро срещу вратата, през която бяха влезли. Някога сградата е била внушителна. Но сега боята от стенописа на тавана с летящи херувимчета и надиплени червени завеси се белеше.
Грейсток вървеше напред, а Артър накуцваше на няколко крачки зад него. Не беше сигурен коя част от тялото го болеше най-много.
— Къщата е собственост на семейството ми от години. Сега използвам само няколко стаи — каза Грейсток. — Не мога да си позволя да живея тук, но и не искам да се преместя. Влизай.
Артър го последва в една пълна с кожени кресла мрачна стая, където в открита камина буйно гореше истински огън. Над каменната полица на камината висеше портрет на жена в широка бяла рокля, нарисуван в стила на прерафаелитите. Тя седеше на тревата, прегърнала тигър, който бе заврял муцуната си под брадичката и. Артър се вгледа отблизо, за да провери дали не е Мириам. Не беше.
Докато Артър се настаняваше в удобен, тапициран със зелена кожа фотьойл, Грейсток наля бренди в една чаша.
— Не, аз… — възрази Артър.
— Беше изправен пред лицето на смъртта, човече. Имаш нужда да пийнеш.
Артър взе чашата и отпи.
Грейсток седна с кръстосани крака на пода пред огъня. Отпи голяма глътка бренди от бутилката.
— И защо се промъкваш в градината ми и разстройваш моите момичета?
— Момичета?
— Тигриците ми, човече. Елси беше станала прекалено неспокойна.
— Нямах такова намерение. Тук съм, за да попитам за жена си.
— Жена ти? — намръщи се Грейсток. — Напуснала ли те е?
— Не.
— Да не е била от харема ми?
— Наистина ли сте имали харем? — Спомни си какво му беше разказала Бернадет за живота на Грейсток — за щурите партита и оргиите.
— Ами да, разбира се. Имах пари. Бях хубавец. Кой мъж на мое място не би направил същото? — Той взе едно малко месингово звънче от поставката на камината и иззвъня с него. — За съжаление, сега годините ми доста напреднаха. Имам само една жена и тя ми е повече от достатъчна.
След няколко минути в стаята влезе една жена. Беше облечена с широка синя роба, завързана със сребърен синджир. Мастиленочерната ѝ коса стигаше до кръста ѝ. Артър разпозна в нея жената от картината, макар и вече по-възрастна. Тя се приближи до Грейсток, наведе се и го целуна по бузата. След това двамата изръмжаха един към друг.
Артър мълчеше зашеметен. Представи си каква би била реакцията на Мириам, ако някога я бе повикал със звънче. Или ако бе изръмжал към нея. Щеше да получи две домакински ръкавици, запратени към главата му.
— Това е Кейт. Тя има нещастието да е моя съпруга от тридесет години и да живее с мен от по-дълго. Дори и когато пропилях парите си за пиене и наркотици, тя пак остана с мен. Тя ме спаси.
— Глупчо — поклати глава Кейт. — Не съм те спасила. Обичах те.
— Значи любовта ме е спасила.
— Не се притеснявайте от звънчето — обърна се Кейт към Артър. — То е простичък начин да комуникираме в къщата. И аз си имам такова.
— Този човек… — Грейсток посочи.
— Артър.
— Да. Артър е дошъл да научи нещо повече за жена си. Прескочи през оградата и се наложи да го спасявам от Елси. — Той сбърчи чело, опитвайки се да си спомни. — Какво точно искаше да разбереш?