— Жена ми е дала този адрес в писмо. През 1963.
— Хъм. 1963. — Лордът се разсмя гръмогласно. — Трудно ми е да си спомня какво съм ял снощи, а какво остава за толкова отдавна.
Артър седна по-изправен на стола си.
— Името ѝ беше Мириам Пепър.
— Изобщо не съм чувал за нея.
— Мириам Кемпстър?
— Не.
— Имам това. — Артър извади гривната от джоба си.
— Аха — изрече лордът, наведе се напред и я взе. — Е, това е нещо, с което мога да ти помогна.
Той я премери на тежина в ръката си, след което стана, приближи се до един лакиран шкаф в черно и златно и отвори вратата. Извади отвътре една стъклена купа и я подаде на Артър. В нея имаше купчина златни талисмани, може би всичко петдесетина. До един бяха тигри. И бяха еднакви.
— Талисманът ти сигурно е от тези. През шестдесетте поръчах хиляда такива. Бяха знак на моето… уважение.
— Уважение?
— Знам какво си мислиш, приятелю — размаха пръст Грейсток. — Дреболии в замяна на сексуални услуги. — Той се засмя. — В някои случаи беше така. Но освен на любовници ги давах и на приятели, и на хора, с които работех. Бяха визитната ми картичка.
— Той обожава тигрите — каза Кейт. — И двамата ги обожаваме. За нас те са като децата, които нямаме.
Лорд Грейсток я прегърна и я целуна по челото.
Артър се втренчи отчаяно в тигрите в купата. Зарови пръст в тях и ги разбърка. Мислеше, че тигърът от гривната на Мириам може да е имал някакво скрито значение както в случая със слона. Но раираният звяр беше само един от хиляда братя. Зачуди се в коя от категориите на Грейсток попадаше Мириам. Дали беше приятелка, сътрудничка или любовница? Изпи остатъка от брендито си на един дъх. Кейт взе купата от него и я върна в шкафа.
— Съжалявам — каза Грейсток. — През годините тук са отсядали много хора, а аз имам паметта на златна рибка. Не мога да ти помогна.
Артър кимна. Опита се да се изправи, но усети остра болка в глезена и отново се отпусна на стола.
— Не се опитвайте да се движите — изрече разтревожено Кейт.
— Агхх.
— Къде сте отседнали?
— Не съм правил планове. — Почувства се уморен и притеснен. — Миналата нощ бях в една къща за гости. Не предполагах, че ще ми отнеме толкова много време да стигна дотук, а и не бях планирал да ме посрещне тигър.
Не му се искаше да се обажда на Бернадет да дойде да го вземе. Тя трябваше да съсредоточи вниманието си върху Нейтън.
— Останете да пренощувате у нас — настоя Кейт. — Ще превържа раната ви както трябва. А може би ще е добре и да си направите инжекция против тетанус, когато се приберете у дома.
— Направих си миналата година.
Той си спомни как в пощата един ядосан териер беше забил зъби в ръката му, когато я бе протегнал към ролка опаковъчна хартия. Може би се бе родил на тоя свят, за да го нападат животни.
— Независимо от това трябва да ви види лекар. И така, къде са нещата ви?
Артър си помисли за куфара си, набутан в храста край пътя. Срамуваше се да си го признае.
— Нямам нищо — отговори той. — Не бях планирал да оставам.
— Няма проблем.
Тя излезе от стаята и се върна с кошница, пълна с превръзки и мехлеми. Коленичи до него и избърса ръката му с памук, напоен с антисептичен разтвор. Нави бинт върху раната и го закопча с безопасна игла. След това свали обувките и чорапите му и втри гъст бял крем върху глезена.
— Засега ще останете с тези панталони, а сутринта ще ви намеря чисти. — Тя седна назад върху стъпалата си. — Преди малко направих грахова супа с шунка. Дали ще се изкушите да хапнете една купа?
Стомахът на Артър изкъркори.
— Да, благодаря ви — отговори той.
Семейство Грейсток и Артър ядоха супата пред огъня, сложили огромните купи на коленете си. Домакините седяха на пода, върху купчина възглавници, а Артър се бе свил в ъгъла на един от големите зелени кожени фотьойли, опитвайки се да се скрие. Макар че супата беше великолепна, с огромни парчета шунка, и бе поднесена с резени хляб с масло, на него му се искаше да си е у дома, да яде наденица, яйца и пържени картофи и да гледа някое шоу по телевизията.
За първи път след смъртта на Мириам прекарваше вечерта в компания. Слушаше разказите на лорд Грейсток за бурни партита и необуздани приятели и кротките забележки на Кейт, че съпругът ѝ има склонността да преувеличава. Искаше му се Мириам да е тук с него. Тя щеше да разказва забавни случки и щеше да знае как да отговори на разказите на семейство Грейсток. Артър не знаеше как да общува, какво да каже.