Снимката
На следващата сутрин някой почука на вратата на стаята му. Артър се беше събудил, но все още подремваше и се чудеше дали предишните двадесет и четири часа са били някакъв странен сън. Заобикалящите го картини с тигри, оранжевите му чаршафи, пулсиращият му глезен и одраната ръка само правеха всичко още по странно. Той издърпа одеялото до шията си и извика:
— Ехо?
Кейт влезе. Подаде му чаша чай.
— Как е пациентът ми?
Артър притисна ръката си. Болеше го, но болката беше притъпена, а не остра. Когато завъртя глезена си, усети го по-скоро схванат, отколкото наранен. Лечителските умения на Кейт бяха подействали.
— Доста добре — отговори той.
Забеляза един черен лакиран часовник с месингов тигър отгоре и видя, че вече минава десет. Това го накара да се почувства доста дезориентиран и ядосан. Установеният от него ред отново бе излетял през прозореца. Нямаше никакъв шанс да навакса. Обичаше да планира и преди да е започнал, да знае какво предстои през деня по часове. Беше закъснял за закуска. Липсваше му поливането на Фредерика.
Освен това осъзна, че е оставил мобилния си телефон в куфара. Ако някой му се обадеше, един храст сред нивите щеше да свири „Зелени ръкави“. Той вдигна ръка и потрепери, когато усети острите косми, поникнали по брадичката му. Усещаше зъбите си лепкави от алкохола.
— Изпрах повечето от петната от трева по ризата ти и нося чисти панталони. Не можах да поправя твоите. На Грейсток тези вече не му стават. Когато си готов, слез на закуска. До стаята ти има баня, така че ако искаш, си вземи вана.
Артър предпочиташе душ, но след като се бе излежавал половин час в горещата вода, усети, че глезенът му се оправя още повече. Надникна под бинтовете на ръката си и видя, че раните бяха хванали коричка.
След като се облече, той се загледа в голямото огледало в банята. От кръста нагоре изглеждаше като приличен пенсионер, но от кръста надолу… олеле! Електриковосините шалвари на Грейсток бяха невероятно удобни — много меки и широки, — но в тях приличаше на скандинавски турист.
Кейт беше сервирала закуската на масата в кухнята — прясно изпечен хляб с масло и кана портокалов сок. И тук стените на голямото помещение бяха украсени със снимки и картини на тигрите им. В камината припламваше огън, но стаята беше толкова голяма, че топлината едва стигаше до тях. Виждаше се, че навън слънцето все още не бе стоплило въздуха. Кейт бе наметнала карирано одеяло на раменете си, а под него носеше бяла нощница.
— Вече купуваме много малко месо, като изключим това за тигрите. Грейсток предпочита да нахрани тях, а не нас — засмя се тя, докато сядаше на пейката до него.
— Как изобщо си се озовала сред… ъм… момичетата?
— Баща ми беше артист. Пътуваше с циркове из Италия, Франция, Америка. Из целия свят. И ме взимаше със себе си. Обличах се като малък клоун. Задачата ми беше да изтичам на сцената с кофа вода и да залея големите клоуни. В кофата всъщност имаше блясък, но публиката винаги се смееше. Баща ми пиеше. Когато се напиваше, ставаше зъл. Биеше ме. Един ден обучаваше ново тигърче на номерата. То беше прекалено малко, за да се учи, за да разбере какво иска от него. Баща ми взе камшика и щеше да удари горкото създание. Аз изтичах и грабнах тигърчето. Баща ми ме предупреди, че ще набие и мен, ако не го пусна. Или да се махам и повече да не се мяркам пред очите му.
— Артър, притиснах тигърчето до гърдите си и избягах. Бях чувала за „Грейсток“ от приятели и се появих на прага му. Бях само на осемнадесет. И „Грейсток“, и тигрите имаха нужда някой да се грижи за тях, да ги пази. Тигърчето, което спасих, беше като наше първо дете. След това имахме още много.
— Значи нямате свои деца?
— Никога не почувствах нуждата да продължа рода си — поклати глава Кейт. — Имах много приятели с бебета и обичах да ги гушкам и да ги люлея, докато заспят, но ние с Грейсток нямаме деца. Никога не съжалих за това. Тигрите са моите деца, въпреки че сега имаме само три възрастни. Елси, с която ти имаше удоволствието да се срещнеш. Също така Тимеос и Тереза. Освен това… ела, Артър.
Той стана и я последва към един ъгъл в кухнята до огромна желязна печка. Там имаше голяма, плоска плетена кошница, пълна със смачкани одеяла. В средата спеше малко тигърче. Красотата му остави Артър без дъх. Не изглеждаше истинско, беше като плюшена играчка, оставена от някое дете. Но се виждаше как белите му гърдички се издигат и спадат, а ъгълчето на устата му потрепваше сякаш дърпано от връвчица.