Артър се замисли за своите снимки от онова време. Не беше сресвал косата си назад, нито бе носил тесни панталони. Никога не обличаше черно. Беше прекалено бунтарско или тъмно. Дори съдейки само от тази снимка, Франсоа дьо Шофан символизираше опасността и противопоставянето на установения ред. Изглеждаше вълнуващ и необуздан. Как след този мъж Мириам бе отишла при човек като Артър? Дали Дьо Шофан и жена му са били любовници? Това беше въпрос, който Артър не искаше да зададе.
Когато срещна Мириам, тя изглеждаше толкова чиста. Не бяха правили любов до първата си брачна нощ и той никога не си бе представял, че е имало някой друг. Но сега трябваше да преосмисли това. Опита се да си спомни срещите им, но нищо не му беше давало основание да мисли, че Мириам има опит, че е имала страстна любовна връзка с френски писател. Почувства се така сякаш някой бе завързал червата му на възел.
Опита се да проумее откъде бе дошло това чувство. Никога не бе изпитвал необходимост да ревнува. Жена му не флиртуваше с други мъже. Ако някога забележеше някой мъж да я гледа с интерес, както често се случваше, той се чувстваше доста горд.
Кейт сложи ръка на рамото му.
— Това е Мириам. Сигурен съм — каза Артър.
— Била е много хубава. Но не я помня.
Погледнаха едновременно към гривната. Кейт докосна талисмана книга.
— Книга. Дьо Шофан беше писател. Може би…
Артър мислеше същото. Той хвана талисмана между палеца и показалеца си.
— Отварял ли си книгата? — попита Кейт.
— Да съм я отварял? — намръщи се Артър.
— От едната и страна има миниатюрна закопчалка.
Колкото повече се взираше в книгата, толкова по-замъглено я виждаше. Искаше му се да беше взел монокъла си. Не беше забелязал миниатюрната закопчалка. Кейт се наведе и започна да рови в един шкаф, изваждайки голяма лупа.
— Това трябва да свърши работа.
Двамата се втренчиха заедно през нея и Кейт откопча книгата. Тя се отвори и пред тях се разкри една-единствена страница — от злато, не от хартия. На нея бе гравирано „Ma cherie“.
— Означава любима моя — каза Кейт.
Артър си бе помислил нещо такова. Той отново се взря в снимката на жена си, загледана влюбено в онзи мъж.
— Вземи снимката — настоя Кейт. — Грейсток ще се ядоса, че вкъщи имаме снимка на този неприятен човек.
Артър кимна.
— Имаш ли плик?
Не искаше снимката да се докосва до тялото му. Искаше малко дистанция от нея.
— Ще се опиташ ли да го откриеш?
Артър преглътна. Можеше просто да се прибере у дома. Можеше да седи и да гледа телевизия, вдигнал крака върху някоя табуретка, за да си почива глезенът му, да не се преуморява, да маже ръката си със „Савлон“. Бернадет щеше да идва всеки ден с пайове и солени печива и да го наглежда. От другата страна на улицата Тери щеше да коси ливадата си, а червенокосите деца щяха да притичват пред вратата му. Животът можеше да се върне към нормалното. Можеше дори да отиде в „Мъже в пещери“ и да измайстори нещо за къщата, може би дървена подложка за чашата си с чай.
Но нищо вече нямаше да е нормално, защото това търсене беше разбудило нещо вътре в него. Вече не ставаше въпрос само за Мириам. Ставаше въпрос и за самия него.
Изпитваше чувства, за чието съществуване не бе подозирал. Беше започнал да открива хора и животни, които го вълнуваха. Не беше готов да изгние във фотьойла, като скърби за жена си и чака децата му да се обадят, запълвайки времето си с поливане на растения и телевизия.
Така че макар и чувствата, които изпитваше към този Дьо Шофан да бяха безпокойство и ревност, те го караха да усеща, че живее. Имаше нужда от разтърсване. Нещо, което да го извади от удобния затвор, който бе създал за себе си. В една къща, където спомените за Мириам все още бяха пресни, той имаше нужда от нещо друго. Щеше да се прибере, за да се увери, че Фредерика е добре, щеше да я полее и да си вземе още дрехи. След това щеше да продължи пътуването си.
— Да — отговори той. — Ще го открия.
В колата на Артър не му се говореше. Кейт каза, че няма представа дали Дьо Шофан изобщо е жив, а дори и да е така, не я беше грижа. Не ѝ мигна окото, когато Артър поиска да го остави до един храст на второстепенния път.
— Мога да те закарам до гарата — каза тя.
Той поклати глава.
— Тук е добре.
Нямаше никаква представа как ще стигне до гарата. Можеше да куцука само на късо разстояние, а и ръката наистина го болеше. Но беше сигурен, че все някак ще се прибере у дома.
Застана отстрани на пътя и благодари на Кейт. Ръкува се с нея и я увери още веднъж, че няма да ги съди. Спирайки за момент, той се зачуди дали да я целуне или да ѝ каже как се чувства, но вместо това изрече: „Довиждане тогава“, и ѝ помаха с ръка.