Веднъж, в един по-мрачен момент, беше помислила, че от двамата ѝ родители вероятно пръв ще си отиде баща ѝ. Беше сигурна, че майка ѝ ще се справи сама. Тя беше самостоятелна и разумна. Баща ѝ, от друга страна, имаше постоянно изражение на обърканост, сякаш всичко го изненадваше. А сега се държеше по начин, който тя никога не си беше представяла.
— Грижи се за мама и тате — беше казал Дан, целувайки я по бузата, преди да се качи на самолета и да отлети към новия си живот в Австралия. За него изглеждаше толкова лесно да изрече тези шест думи и след това да изчезне и да изгради свое собствено щастливо семейство от другата страна на земното кълбо.
Отношенията между Дан и баща и бяха обтегнати. Баща и смяташе, че Дан трябва да остане в Йорк и да задържи семейство Пепър там, където са корените му. Че не трябва да оставя майка им или да позволи децата му да израснат, без да познават баба си и дядо си. Луси винаги му звънеше, за да му напомни, когато майка им или баща им имаха рожден ден. Измисляше извинения за пред баща си, когато Дан не се обаждаше. Понякога се чувстваше като паяка в средата на семейната мрежа, който се опитва да задържи всички нишки заедно.
Когато бяха по-малки, Дан се мотаеше с една група момчета от махалата. Всички пушеха и се шляеха по улиците, по магазинчетата, из парка — навсякъде, където можеха да изпушат една цигара и да тормозят момичетата, които имаха лошия късмет да минат оттам. Веднъж, когато беше на единадесет, Луси бе видяла Дан да седи на върха на катерушката. В устата му висеше цигара, а той пишеше графити върху червения метал с черен маркер. Дан не беше забелязал сестра си и приятелката ѝ Илайза, които минаваха, докато той пишеше думата „топки“ с тридесетсантиметрови къдрави букви.
— Това не е ли вашият Дан? — попита Илайза. Тя беше ниска и имаше дълги черни плитки, които се мятаха като махало.
— Така ми се струва. — Луси се бе опитала да се държи равнодушно, просто хвърляйки бегъл поглед към него.
— Ще си има неприятности заради това.
Луси почувства странна смесица от възхищение и гняв към брат си. Той беше по-голям, в последната година на средното училище. Шляеше се с компания, перчеше се — и това го правеше готин. Имаше свой таен живот, отделен от мама и тате, какъвто тя нямаше. Луси трябваше да им казва къде отива, с кого и кога ще се прибере. Дан можеше да промърмори: „Излизам“, и да тресне входната врата, без да го подлагат на разпит.
— Знаеш ли за някакви белѝ, които Дан е правил на площадката? — попита баща ѝ.
— Не — излъга Луси. Брат ѝ имаше чар и способността да се преструва на толкова невинен, че ако не бе станал автомобилен механик, със сигурност щеше да спечели „Оскар“ за актьорско майсторство. Какъв беше смисълът да го натопи? — Не знам нищо.
След това се бе скарала на Дан, който се бе засмял и ѝ бе казал да не е такава загубенячка.
Брат ѝ беше наперен и имаше самочувствие, за което Луси жадуваше. Той напусна училище и започна свой бизнес, като се свърза с банката, намери помещения и купи резервни части съвсем сам и без сянка от съмнение в главата си. Изглеждаше способен да се съсредоточи в една цел и да я преследва неотклонно, без да му пречат чувства или съмнения.
На Луси и се искаше да се отнася към собствения си живот и притесненията си по същия начин. Да може да получи съобщение от баща си, че е бил нападнат от тигър, и да си помисли: „Е, поне е жив. Случват се такива неща.“ Така би реагирал Дан.
Понякога Луси позволяваше напрежението да ѝ се отрази. Прекалено уморена, за да се помръдне след деня в училище, и изпълнена с нежелание да се обади на баща си и да слуша колко много му липсва майка и, тя отвинтваше капачката на бутилка червено вино и не си правеше труда да използва чаша, докато гледаше някой американски криминален филм. Доста си падаше по един от детективите с кестенява коса, защото той сякаш никога нямаше нищо против това, което му поднасяше животът. Имаше същото отношение към живота като брат и. Труп в собствения му гараж? Няма проблеми. Ван, пълен с нелегални емигранти, убити в резултат на палеж? Ще открие извършителя.
Застана на прозореца, загледана в децата на площадката. Потупвайки брадичка с мобилния си телефон, тя се замисли за брат си. „Хващам се на бас, че Дан е на плажа“ — помисли си тя. Толкова е хубаво да живееш близо до брега и вълните да се разбиват до моравата ти. Все още не бе ходила в Австралия, но виждаше снимките му във Фейсбук и винаги ги лайкваше.
Когато премина по списъка с телефоните, за да намери номера му, Луси нямаше представа колко е часът там. Знаеше само, че трябва да говори с него. Искаше да чуе какво мисли той за положението с баща им. Дан беше практичен и щеше да намери решение за всичко.