— Не те обвинявам…
— Ами, просто казвам, че и ти не отиде.
— Е…
— Е…
Отново бяха станали деца.
— Наистина се притеснявам за тате, а ти си на другия край на света. Не ти се налага да се занимаваш с ежедневните неща, като това да се увериш, че се храни, или да се опитваш да го разсееш, когато е потиснат — каза тя. След това, без да може да се спре, добави: — И като дете винаги ти беше по-лесно.
— Ей, това пък откъде дойде?
— Съжалявам, но.
— Виж, Луси. Вие с тате винаги ще сте моето семейство, но вече имам жена и деца. Те са на първо място. Може би трябва да помислиш за деца. Ще дойде ден, когато тате вече няма да го има и ще останеш сама.
Луси се почувства така сякаш в гърлото и беше заседнал твърд бонбон. Искаше дете повече от всичко на света. Дан не знаеше за спонтанния и аборт.
— Там ли си още?
Тя се опита да преглътне.
— Почти.
— Съжалявам, че се развиках.
— Няма нищо.
— Наистина ли го мислиш?
— Не знам — въздъхна тя.
— Не мога да направя кой знае какво, Лус. Мама си отиде и това наистина е тъжно. А що се отнася до тате, струва ми се, че напразно се тревожиш. Сигурно е добре, щом ти е оставил съобщение. А щом е заминал с тази жена Бернадет, това също ми звучи доста нормално. Когато започне да има нужда от истинска помощ, тогава ще говорим. Винаги можеш да ми се обадиш.
— Може би точно сега започва да има нужда от истинска помощ.
— Изглежда ми добре.
— Но ти не си тук.
— Не го казвай така. Заминах, за да си създам прекрасен живот тук, а не за да избягам от нещо в Англия. Разбираш ли?
Чувствайки, че няма да може да продължи разговора, без да се разстрои още повече, Луси затвори.
Телефонът и веднага иззвъня, защото Дан се опитваше да ѝ се обади. Тя не му обърна внимание, натискайки червения бутон, за да откаже разговора. Той опита отново и тя отново го отказа.
Имаше нужда да помисли, затова обхвана главата си с ръце. Не чу звънеца да бие и остана така, докато не усети една малка ръка на рамото си.
— Може ли вече да влизаме в стаята, госпожице?
Мобилни технологии
Когато Артър, Бернадет и Нейтън пристигнаха в къщата на Бернадет, тя настоя Артър да влезе за едно кафе. Той искаше просто да си отиде у дома, да се обади на доктора си и да си запише час за инжекция против тетанус. Искаше да е в тихото убежище на собствения си дом, да избяга от лудостта и чудатостите на изминалите няколко дни. Жадуваше да види бежови стени и листото с потпури в коридора и да полее Фредерика. Искаше да се обади на Луси и да ѝ разкаже както трябва за приключението си, защото не го биваше в оставянето на съобщения по телефона.
Докато в кухнята Бернадет пееше с пълен глас песен, която той не разпознаваше, Артър седна на дивана. Пресегна се и притисна с длан ръката си — усети болка, почти като изгаряне. Но той се усмихна, спомняйки си Илайджа, тигъра бебе, свит в кошницата до печката. Помисли си, че сигурно изглежда много странно с продупчения куфар до него и със сините си панталони.
Никога по-рано не бе влизал в дома на Бернадет. Тя беше добавила цвят навсякъде, където беше възможно. Стените бяха жълти като нарциси, первазите на пода и вратите бяха тревистозелени. Пердетата бяха от разкошно кадифе с огромни червени и пурпурни цветя. Навсякъде имаше украшения — малки керамични момичета с кученца в ръце, шарени стъклени вази с копринени цветя, сувенири от пътувания. Беше уютно и приятно, сравнено с клиничната чистота на собствения му дом.
Мириам също като него обичаше да подрежда. Всеки път, когато вестник беше оставен на земята или нещо не беше на мястото си, то веднага бе прибирано и поставяно където трябва.
— Седни и си почини — казваше Артър, когато се прибираше от работа, а Мириам гладеше, подреждаше, чистеше.
— Работата няма да се свърши сама — отговаряше тя. — Подреден дом е подреден ум.
И Артър седеше, докато жена му хвърчеше около него. Когато тя почина, той продължи нещата така, както тя би искала да бъдат.
Нейтън влезе в стаята.
— Здрасти, Ем Си Хамър — каза той, посочвайки панталоните на Артър. — „Не докосвай това“.
Строполи се на един стол и провеси ръце на облегалката отзад. Краката му се огънаха като гумени пръчки. Подсмърчайки през около десет секунди, той от време на време избърсваше нос с опакото на ръката си.
Артър се чудеше какво да каже. Нямаше представа кой беше този човек Ем Си Хамър, ако изобщо беше човек. Спомни си молбата на Бернадет да поговори по мъжки със сина и. Най-после реши да каже: