— Беше само идея — отговори безгрижно Мириам. Не изглеждаше да е особено ядосана, че отхвърля така направо предложението и.
Сега Артър съжаляваше. Когато децата отраснаха, трябваше да ходят на нови места заедно, да имат нови преживявания. Трябваше да използват възможността да правят онова, което искат, и да разширят хоризонтите си, особено сега, когато знаеше, че Мириам е живяла по-пълноценен и по-вълнуващ живот, преди да я срещне. Той я беше задушавал. Беше толкова закостенял.
Месец след този разговор Артър беше резервирал мини почивка за двамата в спа хотел в Скарбъро — много по-цивилизовано от Лондон. Плати допълнително за стая с баня, а на масичката имаше шоколадови бисквити. Вечерта на годишнината им беше завел Мириам да гледат пиеса на Алън Айкборн, която много и хареса. След това си купиха пържени картофи и се разходиха по брега, завързали шалове на главите си, за да ги пазят от вятъра.
Беше прекрасно. Е, поне за него. Сега се чудеше дали за жена му е било разочарование. Дали беше мислила за Дьо Шофан, когато бе предложила пътуването до Лондон? Дали се беше надявала да зърне бившия си любим?
Ревността не беше чувство, с което бе свикнал. Мразеше начина, по който сякаш се забиваше в него, караше стомаха му да се бунтува и му се присмиваше. Беше сгрешил, като се бе присмял на Мириам. Тя беше права. Той беше сгрешил.
Прекара деня като турист, правейки онова, което трябваше да правят двамата с Мириам. Стоеше и зяпаше известните места в Лондон — Лондонското око, парламента, Биг Бен, и направо обожаваше тези преживявания. Качваше се и слизаше от откритите червени туристически автобуси и вървеше пеша, когато можеше. По вените му пулсираше адреналин. Имаше чувството, че градът го прегръща. Беше очаквал това да се случи заради страха от неочакваното, но беше от въодушевление.
Купи магнит за хладилник с червен автобус и молив с Кулата на Лондон от златна пластмаса отгоре. Седна да обядва в кафе „Перлената кралица“, което имаше маси от неръждаема стомана, поставени накриво на тротоара. Един мъж седна при него, без да попита. Беше облечен със сив костюм на райета, а от джоба му се подаваше розова кърпичка. Лицето му беше червено, сякаш бе тичал или нещо го беше ядосало. Седеше с разтворени крака и коленете му почти докосваха коленете на Артър. Артър дръпна краката си по-далече и се опита да гледа право напред. Но когато мъжът поръча сандвич с бекон и чедър, той го погледна и кимна.
— Добре ли сте?
— Да, благодаря.
— Женен ли сте?
— Да. — Артър автоматично протегна ръка и завъртя пръстена на пръста си.
— От колко време?
— Повече от четиридесет години.
— Господи. Дават по-малко за убийство. — Мъжът се ухили. Артър не се усмихна. Не беше искал този мъж да сяда при него. Искаше само да изпие спокойно чаша чай и да изяде сандвич с бекон, преди да продължи с разглеждането на града, настройвайки се да отиде и да намери къщата на Франсоа дьо Шофан. Погледна над рамото на мъжа, за да улови погледа на сервитьорката, която бе взела поръчката му. Беше поръчал чая си преди десет минути и все още не беше дошъл.
— Съжалявам, приятел — каза мъжът. — Просто се шегувам. Тия дни няма много дълги бракове. Сигурно е приятно, хъм, да има някой, който те чака у дома?
— Приятно беше, да.
— Казваш беше?
— Жена ми умря преди година — преглътна Артър. Най-после успя да привлече вниманието на сервитьорката, махайки с ръка. Тя веднага изрече с устни „съжалявам“ и донесе чая му.
— Извинявай, миличък. Затрупана съм с работа — каза тя. Розовата ѝ рокля беше смъкната на рамото, откривайки презрамката на лилав сутиен. — Ще ти донеса супер голям сандвич.
— Малкият, който поръчах, е напълно достатъчен.
— Но цената ще е същата. — Имаше полски акцент и дълги като парчета тебешир пръсти.
— Много мило от ваша страна.
Тя кимна и направи реверанс.
— Нямам голям апетит — каза Артър на мъжа. — Но мисля, че щеше да се обиди, ако настоявах за малък сандвич.
Мъжът проследи с поглед сервитьорката, която отиде зад бара и започна да прави топъл шоколад.
— Готина е — каза той. — Тъмни очи, тъмна коса. Това ми харесва.
Артър наля мляко в чая си и отпи. Чувстваше се неловко заради самочувствието на мъжа, заради това как краката му навлизаха в собственото му пространство и как оглеждаше сервитьорката.
— Проблем ли е да те попитам нещо, а? — каза мъжът, навеждайки се напред. Не изчака Артър да отговори утвърдително. — И аз мисля да се оженя. Струваш ми се подходящ да дадеш съвет, а? Нали разбираш, поживял си доста. Правил си неща, видял си неща… светски човек.