— Обмисляш ли много какво да им купиш? — попита Артър, мислейки за онази единствена, гравирана страница от злато в книгата талисман и колко влюбен трябва да е бил Дьо Шофан в Мириам.
— Всъщност не. Оставям го на тях. Те ми посочват какво искат или пък го купуват сами. Или взимам някоя дреболия от приятели, за които знам, че намират евтино хубави неща. За сватбен пръстен обаче ще се постарая. Той е завинаги.
— Благодаря. Това беше полезно. — Артър се изправи и застана с лице към мъжа. — Попита ме дали съм направил добър избор със съпругата ми. Абсолютно сигурно. Но не съм сигурен дали аз бях добър избор за нея.
Мъжът протегна ръка и бутна с юмрук Артър по рамото.
— Не, изглеждаш ми добър човек. Мисля, че сигурно си бил добър избор.
— Мислиш ли? — Изведнъж се почувства така, сякаш че имаше нужда от потвърждение, дори и от този безочлив непознат, който изневеряваше на приятелката си.
— Бил си верен. Бил си внимателен. Изслушваш. Проявяваш загриженост. Даваш добри съвети. Не изглеждаш зле. Сигурен съм, че е направила добър избор с теб, да.
— Благодаря ти — изрече тихо Артър. Плати сметката си и остави два паунда бакшиш. Сервитьорката го видя и му махна.
— Наистина е сладка — каза мъжът, докато си тръгваха заедно. — Мислиш ли, че…?
— Не — отговори твърдо Артър. — Не мисля.
Книгата
Къщата на Франсоа дьо Шофан беше по-голяма, отколкото Артър очакваше. Беше екстравагантна, разкошна, сякаш трябваше да е петзвезден хотел, пред вратата на който стои портиер със сив цилиндър. Бялата и фасада блестеше на слънцето. Изведнъж Артър се почувства неудобно заради своята къща близнак от червени тухли с три спални. Никога не бе мечтал да притежава нещо по-грандиозно. Някога двамата с Мириам бяха говорили да се преместят, за да са по-близо до училището на Дан и Луси, но никога не бе съдил за себе си или за другите по размера на домовете им. „Домът е там, където е сърцето“, казваше някога майка му. Дали е трябвало да се издигне в кариерата, за да си позволи по-голяма къща за семейството си? Дали е трябвало да се стреми да успее повече? Това бяха въпроси, които не си бе задавал, докато не започна това пътуване.
Докато стоеше пред къщата и оглеждаше извитата в полумесец улица, тополите, добре поддържаното площадче, той си представи Дьо Шофан и Мириам да се разхождат, хванати за ръка — тя цялата в бяло, той облечен целият в черно, предизвиквайки възхитените погледи на съседи и минувачи. Във въображението му те крачеха в такт и се смееха, а главите им бяха наведени и се докосваха. След това се целунаха на прага, преди да изчезнат в къщата.
Артър зарови ръце в джобовете си и огледа нелепите сини панталони, здравите си спортни сандали, найлоновата раница с компас. Елегантен със сигурност не беше. Ако Мириам бе останала с френския писател, тя можеше да живее живот, изпълнен с разкош и артистичност, вместо да предпочете домашен уют с един скучен ключар. Децата и можеше да получат образование в частни училища и да не им липсва нищо. Артър често бе отказвал да купи играчки за Дан и Луси, защото са прекалено скъпи.
Но жена му нито веднъж не го бе накарала да се почувства така, сякаш не е достатъчно добър. Той сам си го причиняваше.
Докато се качваше по стълбите, коленете му се разтрепериха. Хвана дръжката на черното желязно чукало на вратата, което беше с формата на лъвска глава. Изправи гръб и застана на прага, очаквайки вратата да се отвори от един застаряващ френски бог на любовта с гарвановочерна коса.
Вече беше решил, че Дьо Шофан все още ще е облечен в черните си панталони и поло. Сигурен беше, че това е неговата отличителна черта. Щеше да е бос и със затъкнат зад ухото молив. Как щеше да отвори вратата — със замах или с въздишка, защото прекъсваха поредния му шедьовър?
Артър почука колкото може по-уверено. Изчака няколко минути, след това почука отново. Почувства, че му се гади, като че ли току-що бе слязъл от влака след дълго пътуване. Разумът му казваше да се обърне, да си тръгне и да забрави тази глупава мисия. Сърцето му казваше да остане, казваше му, че трябва да продължи.
Зад вратата се чу тракането от откачане на вериги. Вратата се отвори няколко сантиметра. Видя част от розови дрехи. Око, притиснато до процепа.
— Да?
Не можеше да каже дали гласът е на мъж или жена. Не беше гласът, който бе дал на съперника си в любовта.
— Идвам да се срещна с г-н Дьо Шофан.
— Кой сте вие?