— Казвам се Артър Пепър. Мисля, че жена ми е била приятелка на г-н Дьо Шофан. — Вратата остана открехната и той добави: — Тя почина преди една година и се опитвам да открия приятелите и.
Вратата се отвори. Показа се млад човек на около двадесет и пет години. Беше много слаб и носеше дънки, които висяха от хълбоците му. На тениската му пишеше Лед Цепелин. Беше достатъчно къса, за да се вижда пъпът му, в който имаше червен лъскав камък. Тъмносини, хлътнали очи примигваха под непокорната му, розова коса.
— Няма да я познае, жена ви.
Акцентът му беше мек, източноевропейски.
— Имам снимка.
Мъжът поклати глава.
— Няма да може да разпознае когото и да било.
— Имам причини да мисля, че с жена ми са били много близки. Било е много отдавна. През шестдесетте…
— Има алцхаймер.
— О.
Не беше очаквал това. Представата на Артър за самоуверен битник, облечен в черно, изчезна, без да се замени с нещо друго.
Младежът сякаш щеше да затвори вратата, но след това каза:
— Искате ли да влезете? Изглеждате сякаш имате нужда да поседнете.
Едва когато той изрече това, Артър осъзна, че глезенът му заплашваше да блокира. Беше вървял, откакто бе срещнал човека с двете приятелки в кафето.
— Много любезно от ваша страна.
— Казвам се Себастиян — изрече през рамо младежът. Краката му издаваха засмукващ шум, докато стъпваше леко по мозайката в коридора, оставяйки отпечатъци, които изчезваха след няколко секунди. — Заповядайте. Чувствайте се като у дома си. — Той махна към вратата. — Искате ли чай? Не обичам да го правя само за себе си. — Очите му бяха широко отворени, пълни с копнеж.
— С удоволствие ще изпия една чаша.
Артър отвори вратата и влезе в стаята. На всяка от стените имаше полици с книги от пода до тавана. До едната стена беше подпряна висока стълба. Мебелите бяха от солидно тъмно дърво със седалки и възглавници от износено кадифе в рубиненочервено, сапфиреносиньо, златно и изумруденозелено. Таванът беше боядисан в мастиленосиньо и беше осеян със сребърни звезди. Еха, помисли си Артър. Застана на едно място и се огледа. Стаята беше като декор за филм. Не искаше да сяда. Искаше да обикаля и да докосва книгите. Пред еркерния прозорец, който гледаше към улицата, имаше голямо дъбово бюро с извит сгъваем капак. Върху него стоеше стара пишеща машина с лист хартия в нея, готова за Дьо Шофан, за да може той да създаде нов шедьовър или да плагиатства. Артър се приближи малко, за да види дали на белия лист има някакви думи. Нямаше. Усети, че за миг го залива вълна на разочарование. Самият той не беше артистичен, затова му беше интересно как хората могат да изкарват прехраната си с рисуване или писане.
Едва след известно време забеляза, че бюфетът е покрит с прах. По паркета бяха оставени чаши. Изпод възглавниците на дивана се подаваха обвивки от шоколади. Всичко не беше така бляскаво, както изглеждаше на пръв поглед. Избра един тапициран с резедаво кадифе стол и седна на него.
Себастиян се върна в стаята. Носеше червен пластмасов поднос на бели точки, на който имаше две пъстри чаши заедно с чайник със същата украса. Той го сложи на една малка масичка, избутвайки купчина списания на пода. Артър се пресегна, вдигна ги и ги сложи на един стол.
Себастиян не реагира по никакъв начин, сякаш беше нормално да създава бъркотия след себе си.
— Готово — каза той. — Аз ли да съм майката и да налея? Така казвате тук, нали?
— Да — усмихна се Артър. Успя да се спре и да не помогне, когато видя, че ръката на младежа трепери.
— И така. — Себастиян подаде на Артър чашата му и чинийка. Той започна да сочи с пръст към пръснатите из стаята столове, след това избра най-големия, от ъгъла на чиято избеляла синьо-зелена тапицерия се подаваше част от пълнежа. Седна, свивайки крака под себе си. — Разкажете ми за жена си. Защо сте тук?
Артър обясни за гривната и как проследяваше историята на талисманите, за да разбере повече за живота на Мириам, преди да се срещнат.
— Научавам повече и за себе си — призна той. — С всеки човек, когото срещам, с всяка история, която чувам, усещам, че се променям и пораствам. А може би и други имат полза от това, че са ме срещнали. Усещането е странно.
— Сигурно е вълнуващо.
— Така е. Но се чувствам и виновен. Аз съм жив, а жена ми не е.
Себастиян кимна леко, сякаш разбираше.
— Някога и аз се чувствах жив. Бях тук, бях там, вълнувах се. А сега съм тук. Хванат в капан.
— Но всъщност не си хванат в капан, нали? Искам да кажа, че можеш да си тръгнеш, когато решиш?
Себастиян махна с ръка, сякаш да отхвърли думите му.