— Нека ти разкажа живота си, Артър. Докато ти откриваш своя, моят си отива. Може и да звучи мелодраматично, но така се чувствам. С Франсоа бяхме заедно няколко години, преди той да забрави кой е. Започна с дребни неща — забравяше да загаси лампите, изгуби очилата си. Случва се на всички, нали? Лесно е да сложиш зърнената закуска в шкафа с чашите за кафе или да забравиш, че обувките ти са под леглото. Качваш се горе и си забравил защо си го направил или купуваш бутилка мляко, въпреки че имаш в хладилника. Обаче Франсоа едва не запали къщата. — Очите му се насълзиха от вълнение. — Качи се горе да подремне следобед — винаги между два и четири. По това време го оставям сам, за да възстанови силите си, преди отново да започне да пише. Влязох в стаята да го събудя, а леглото гореше. Пламъците стигаха почти до тавана. Франсоа просто седеше и гледаше през прозореца. Дори не забелязваше, че е в опасност. Изтичах с бързината на сърна, занесох едно одеяло в банята и пуснах водата, за да го намокря. След това угасих пламъците с него. Матракът беше почернял и димеше. А Франсоа пак не казваше нищо. Хванах го за раменете. „Добре ли си?“ — попитах го. Но той се взираше безизразно в мен. Тогава разбрах, че разумът му си е отишъл. Никога вече нямаше да е гениален.
Артър бе обзет от странно чувство, някакво усещане, че Себастиян не говори за Дьо Шофан, както би говорил един асистент.
— Как се запозна с него?
— Дойдох в Лондон преди четири години и започнах да работя в един нощен клуб, на бара. Ако счупех чаша, работодателите ми се отнасяха зле с мен и ми удържаха от заплатата. Бях твърде млад, за да се защитя. Една вечер Франсоа дойде с приятели и се заговорихме за това-онова. Започна да идва повечето вечери. Говорехме всеки път в продължение на три седмици и той ми предложи работа. Каза, че ще е отчасти помощ в къщата, отчасти административни задачи и отчасти ще му правя компания. Беше очарователен. Почувствах се поласкан, че известен писател проявява интерес към мен. Нанесох се, за да му помагам, и връзката ни се разви.
Артър отпиваше от чая си, разсъждавайки върху думата връзка.
— Надявам се, че нямаш нищо против, че ти разказвам всичко това, Артър — каза Себастиян. — Думите сами излизат от устата ми. Прекалено дълго ги държа вътре в себе си. Толкова много хора го мразят. Приятелите и семейството му вече не ги е грижа. Смени агента си и новият също не го е грижа, иска само да печели пари. Останах само аз. Не мога да си тръгна. Затова съм тук и се грижа за него. Не мога да го напусна. На двадесет и осем съм и съм в капан.
— Ти негов… болногледач ли си?
— Вече да, защото между нас няма нищо друго. Не както преди. Когато се запознахме, той беше великолепен. Беше свободен. Това харесвах у него. Помагах му да печата думите си, помагах с ежедневните задачи, организирах деня му. Казваше, че му приличам на пудел, толкова хубав и ентусиазиран. Аз се смеех на това и той беше доволен, че не се обиждам. Понякога казваше ужасни неща, беше нацупен и неприятен, но ми даде дом. Даде ми самочувствие. Имах пари, които изпращах на семейството си. Смятам, че съм длъжен да остана и да му помагам. Ако си отида, кой ще се грижи за него? Имам всичките тези… притеснения.
Той завъртя ръце отстрани на главата си.
— Сигурно има и други, които могат да помогнат? — попита Артър.
— Не и според мен — поклати глава той.
— Има ли с кого да говориш?
— Имам няколко приятели, но не са ми много близки. Разговорът с теб ми помогна, Артър. Да извадя думите от главата си. Имах нужда да говоря и сега се чувствам малко по-добре. Знам, че един ден трябва да си тръгна… защото иначе ще полудея.
— И аз се чувствам по-добре сега, когато излязох от вкъщи и се срещам с хора — призна Артър. — Не си бях и помислял, че може да стане така.
Себастиян кимна.
— Благодаря ти, че ме изслуша.
Довършиха чая си и Себастиян събра чашите. Сложи ги върху един бюфет при още четири други.
— Мислиш ли, че Франсоа и жена ти са били любовници? — попита той.
Беше директен въпрос, но Артър го обмисляше от момента, когато Кейт Грейсток му бе показала снимката.
— Мисля, че може да е било така — отговори той.
— И това те натъжава, да?
— Не толкова ме натъжава, колкото ме обърква. Не знаех, че е живяла с друг мъж преди мен. Не съм сигурен как мога да се сравнявам с човек с такава невероятна репутация.
— Хм — изрече замислено Себастиян. След това добави: — Разбираш, че Франсоа е хомосексуалист, нали?
Артър поклати глава.
— Не. Как би могъл…
Беше се досетил, че Себастиян е гей, но Дьо Шофан? Кейт го бе описала като склонен към безразборни връзки плейбой.