— Двамата с жена ти може и да са били любовници. През шестдесетте и седемдесетте той, как се казва, не можел да го държи в панталоните си. Но харесвал и мъже. Обаче ако тогава го признаел, това означавало да провали работата си, репутацията си. Обичал да мисли за себе си като за легенда, така че имало много момичета и жени. Прекалено много. Не мисля, че е бил с някоя от тях достатъчно дълго, за да разбие сърцето и. Освен в случай че тази жена е била прекалено неуверена. — Каза го така, сякаш беше въпрос.
— Мириам беше силна жена.
— Тогава се съмнявам, че я е оставил с разбито сърце… ако това изобщо ти помага.
Не му помагаше.
— Мислиш ли, че може да се видя с него?
— Ще му кажа, че си тук. При него не идват много посетители. Може да се зарадва.
Артър искаше със собствените си очи да види този мъж, който бе лъгал жените, бе лъгал Мириам, беше откраднал идеята на лорд Грейсток.
— Да. — Той се изправи. — Искам да го видя.
Последва Себастиян нагоре по стълбите. Когато стигнаха до една врата най-горе в къщата, откри, че стиска юмруци. Но трябваше да се изправи пред тази част от миналото на жена си, пред този мъж, който беше пълна противоположност на всичко, което беше самият той. Дали този необуздан, дързък гений беше откраднал сърцето на Мириам?
Себастиян бутна вратата и тя се отвори. Той влезе пръв.
— Буден е — съобщи той. — Но не стой дълго. Лесно се уморява, а аз ще бъда първият на огневата линия. — Той направи пистолет с пръста си и стреля в слепоочието си.
Артър кимна. За момент се поколеба пред стаята и след това влезе.
Въпреки че знаеше за болестта на Дьо Шофан, не беше подготвен да види мъжа, който седеше прегърбен в един фотьойл в ъгъла на стаята. Беше дребен, с рядка бяла коса и прекалено дълги вежди. Ръцете му бяха като щипци, лицето разкривено. Очите му бяха втренчени и празни — едно бледо подобие на наперения млад мъж на снимката, която му бе дала Кейт Грейсток. Не показа, че е забелязал присъствието на Артър или Себастиян.
Стаята миришеше на урината му и на дезинфектант, зле замаскирани от освежител с аромат на рози. Имаше единично легло със сиви вълнени одеяла, а до него — използвано керамично гърне. Върху масичката до леглото бяха натрупани книги и бебешки монитор. Червената лампичка светеше. Все още може да чете, помисли Артър, изпълнен с облекчение, че на нещастното същество му бе останало поне това удоволствие.
Той пристъпи напред, а Себастиян направи крачка назад и излезе от стаята.
— Ще се върна след пет минути.
Артър кимна и се обърна.
— Г-н Дьо Шофан. Аз съм Артър Пепър. Мисля, че сте познавали жена ми. — Ръката му трепереше, когато показа снимката. — Страхувам се, че е от доста отдавна. Хиляда деветстотин шейсет и трета. Тя е застанала до вас. Виждате ли? Когато видях снимката, почувствах ревност заради обожанието, с което ви гледа.
Тупна леко главата на Мириам на снимката. Изчака да види дали Дьо Шофан ще отговори. Артър огледа съсухреното му лице за най-лекия проблясък на усмивка или разширяване на очите. Не видя нищо.
Извади гривната от джоба си.
— Дойдох да проверя дали сте и дали този талисман на гривната. Книга е. Вътре има посвещение. Пише Ma cherie.
През цялото време, докато говореше, знаеше, че изрича думите напразно. Възрастният човек не показваше с нищо, че разбира, че някой му говори. Артър постоя известно време, а след това въздъхна и се обърна.
Себастиян стоеше на прага със скръстени ръце. Едва сега Артър видя синкаво-сивите белези по ръцете му. Приближи се до него.
— Той ли ти причини това? — прошепна той.
— Няколко от тях, когато трябва да го преместя, а той се обърква. Но снощи бях самотен. Обадих се на един стар… приятел. Той дойде. Нещата излязоха извън контрол. Той ме разтърси.
— Извика ли полиция?
— Аз съм си виновен — поклати глава Себастиян. — Знам какъв е. Но все пак. Имах нужда да прегърна някого. Разбираш ли какво е това да си толкова самотен, Артър?
— Да. Да, разбирам.
Себастиян тръгна надолу по стълбите и Артър го последва.
— Скоро ще трябва да го преместя долу. Нямам достатъчно сили.
— Имаш нужда от помощ. Не трябва да правиш това сам.
— Ще измисля нещо.
В коридора Артър му показа гривната с талисманите. Не можеше да остави пътуването му дотук да завърши с гледката на Дьо Шофан, свит на стола си като изсъхнал лист.
— В тази книга талисман пише Ma cherie. Можеш ли да ми кажеш нещо за това?
Себастиян докосна талисмана и кимна.
— Да — отговори той. — Мисля, че мога.