Събудиха го в три сутринта, когато момичетата се върнаха. Бяха пияни и пееха на немски. Едната беше довела мъж в стаята. Той легна с нея в леглото под Артър. Чу се кикотене и продължително шумолене на чаршафи.
За щастие последвалото скърцане и люлеене на леглото продължиха само няколко минути. Останалите момичета се кикотеха и шепнеха. Артър дръпна бодливите си одеяла върху главата си, въпреки че очите му бяха широко отворени. Отначало си помисли, че не е възможно да правят секс. Кой ще излезе, ще срещне някого и след това ще се съвкупява с него в пълна с хора стая? Но от тежкото дишане и въздишките беше ясно, че под него се случваше нещо точно такова. Помисли си колко много се е променило всичко и че понякога този нов, модерен свят не му харесва много.
Бърборенето постепенно стихна и известно време двойката на долното легло се целуваше шумно. Чу ципа на чанта, отварянето на пакетче кърпички и след това настъпи тишина.
Докато лежеше, той си помисли, че това е първата нощ от година, когато не е сам. Никога не си беше представял, че може да прекара нощта, спейки в компанията на други хора. Странно, но откри, че тихото дишате и хъркане, които се понесоха из стаята, го успокояваха, докато отново се унасяше в сън.
Сутринта слезе от леглото, докато момичетата още спяха. Обуваше сандалите си, когато мъжът на долното легло седна на пода и започна да завързва маратонките си. Носеше мръснорозови дънки, навити на глезените. Не подхождаха на острата му коса с цвят на мед. Той вдигна пръст към устните си.
— Шшт. Да изчезваме оттук, човече — каза той с американски акцент сякаш Артър беше част от плана му.
Артър искаше да обясни, че пътува сам, че не е част от странностите на предишната нощ. Не беше с германките в каквото и да било отношение, но просто кимна.
— Знаете ли накъде е Кингс Крос? — попита той, когато застанаха на прага, примигвайки на светлината в ранното утро. Закуската в хостела беше един кафяв книжен плик с името му върху него, оставен на рецепцията. Някой беше написал Артър Пийпър.
Американецът беше взел плик, на който пишеше „Ана“.
— Ъм, тръгни наляво и ще стигнеш до спирката на метрото. Оттам можеш да стигнеш до Кингс Крос. — Мъжът погледна в плика си и сбърчи нос. — Ябълка, зърнен десерт и кутийка портокалов сок. Е, и това ли е всичко?
Артър си помисли, че е доста неблагодарен, като се има предвид, че беше получил секс, легло за през нощта и си беше откраднал закуска.
Мъжът сложи зърненото блокче в единия си джоб, а кутийката портокалов сок в другия. След това заби зъби в ябълката, смачка хартиения плик и го хвърли на прага на хостела.
— Довиждане — каза той и се втурна да тича като че трябваше да е някъде другаде.
Артър отиде до спирката на метрото и слезе в подлеза. Чуваше се музика, защото по-надолу един мъж свиреше на флейта, а една жена подрънкваше на китара с обърната наобратно мека шапка в краката си. Той пусна по петдесет пенса пред всеки от тях и последва потока от хора, запътили се към дълбините на станцията.
Пусна монети в лъскава машина, която изплю един билет. Чувстваше се изгубен, но не само защото никога по-рано не се беше качвал на метрото. Беше мислил, че ще намери ясни отговори в Лондон, но бе попаднал на нови пластове. Искаше ли да продължава да ги бели като огромна глава лук, или беше по-добре да ги остави на мира?
Картата на покритата с плочки стена пред него не можеше да бъде по-голяма. Беше ясна и с четливи черни букви, но той просто не можеше да я разбере. Веднъж беше гледал един техник да отваря телефонна кутия на улицата. Вътре имаше необяснима (поне за Артър) плетеница от цветни жици. Тази карта приличаше на нея, само дето беше по-сложна. Искаше му се да протегне ръка и да проследи с пръст линиите, за да види къде отива, защото погледът му следваше определена линия донякъде, а след това я изгубваше. Всички около него сякаш знаеха какво правят и къде отиват. Поглеждаха картата, кимваха и се отдалечаваха, целенасочени и уверени. А той се чувстваше малък и незначителен.
Опита отново да проследи пътя до Кингс Крос, но не можеше да разбере къде да се прекачи. Вече започваше да се чуди дали просто да не се качи на някой случаен влак и да види къде ще стигне, или да се върне навън и да чака на някоя автобусна спирка.
И тогава чу един приятелски глас да казва в лявото му ухо:
— Здравейте. Проблем ли имате?
Обърна се и видя един младеж, застанал редом с него. Беше пъхнал ръцете си дълбоко в джобовете на широките джинси с ниска талия. Няколко инча от червените му слипове се виждаха над колана. Тениската му може и да беше чернобяла и на нея да пишеше „Убийците“, но усмивката му беше широка и приветлива.