— Ъм, да. Страхувам се, че никога досега не съм бил в метрото.
— Значи за първи път в Лондон?
— Да. Не съм свикнал да се ориентирам много. Трябва да стигна до Кингс Крос, за да се кача на влака и да се прибера у дома.
— Далече ли живеете?
— Близо до Йорк.
— Чудесно. Е, Кингс Крос? Не е сложно да се стигне дотам, трябва само да се прекачите няколко пъти. Имате ли билет за метрото?
— Да.
— Дайте да го видя тогава.
Благодарен на младежа заради добротата му, Артър извади портфейла от задния си джоб. Тъкмо щеше да го отвори и да извади билета си, когато той изчезна от ръцете му. Пуф. Мъжът се отдалечаваше, тичайки с всички сили, и веднага беше погълнат от море от хора.
Сякаш в забавен каданс Артър се втренчи невярващо в празните си ръце, а след това и след мъжа. Бяха го ограбили. Беше един проклет глупак. Вестниците обожаваха да разказват истории за лековерни пенсионери като него. Раменете му се приведоха несъзнателно, беше сломен.
Но мисълта за собствената му глупост скоро бе изместена от гняв. В портфейла му имаше снимка на Мириам. Тя се усмихваше и беше прегърнала децата като малки. Нямаше друг екземпляр. Как смееше този мъж да се възползва от него. Гневът заръмжа в стомаха му, а след това се втурна нагоре в гърдите, избухвайки от устата му в думи.
— Крадец! Стой! — извика Артър с всички сили, учуден от това колко силно всъщност беше това. Извика отново.
Затича се.
Не помнеше последния път, когато беше искал от краката си да работят така. Бяха минали сигурно две години откакто се бе затичал за един автобус, но тогава нямаше значение дали ще го изпусне или не. А преди това нямаше представа. Може би след децата на плажа? Беше от хората, които вървят, не от онези, които тичат. Но краката му сякаш имаха свой собствен живот. Те не можеха да позволят на крадеца да му се размине.
Всяка мисъл, че краката му може да се разтреперят или да не издържат, изхвърча от главата му, докато набираше скорост след младежа. Викаше любезно „Извинете“ и „Искам да мина“.
Проправяше си път сред служители от офиси, носещи документи и куфарчета, покрай японски туристи с големи като чинийки за чай слънчеви очила, които надничаха иззад огромни карти. Мина край едно момиче с лилава коса, чиято приятелка имаше зелена коса и няколко обици на веждите си. Всички показваха съвсем малко или никакъв интерес, сякаш всеки ден виждаха възрастни мъже да тичат след крадци.
— Онзи човек открадна портфейла ми — извика Артър, без да се обръща определено към някого, сочейки мъжа. Затича по-бързо. Сърцето думкаше в гърдите му, а коленете усещаха удара при всяка крачка. Сивите стени на метростанцията, покрити с постери за театри и опери, преминаваха като неясни петна. Криволичейки и залитайки малко, защото краката му започнаха да се уморяват, той продължаваше преследването.
Но внезапно пасажът, който извеждаше навън от спирката на метрото, се изпълни с хора. Младежът сякаш изчезна. Няма смисъл — каза си Артър и спря за момент, за да си поеме въздух. — Просто го забравѝ.
Тъкмо щеше да спре и да се откаже, когато за миг видя червени слипове — добро средство за проследяване. Накара краката си да продължат. Хайде, Артър. Продължавай напред.
Връхлетя го спомен от времето, когато Луси и Дан бяха малки. Бяха на почивка и Мириам стоеше до една будка за сладолед, за да купи фунийки. Децата играеха на гоненица, пляскайки се един друг по ръката или гърба, и след това се втурваха да бягат. Луси тичаше с протегната ръка, за да цапне Дан по крака, но той отскачаше встрани. Движеше се назад с малки подскоци и всеки път избягваше удара на Луси. Все по-назад и по-назад, докато стигна края на тротоара, а след това излезе на шосето. Луси продължаваше към него, съсредоточена, забравила за всичко наоколо освен досадния си брат и желанието си да го хване. Мина една кола, след това още една, опасно близо до двамата. После към тях прогърмя един голям камион. Артър стоеше като вкаменен, без да може да помръдне, докато събитията се развиваха със светкавична бързина. Беше на по-малко от десет метра. Извика на Мириам, но тя не го чу. Облизваше малинов сироп от ръба на едната фунийка. Артър намери вътрешна сила, почти свръхестествена, която не беше и подозирал, че притежава. Без да знае как е стигнал до тях, той откри, че дърпа Дан и Луси за ръцете, отдалечавайки ги от опасността. Супермен. Дан го погледна гневно и възмутено. Луси плесна тържествуващо брат си, докато Артър почти ги хвърляше обратно на тротоара. По бузата му потече сълза. Без да подозира нищо, Мириам се приближи бързо, предлагайки им по една фунийка сладолед. Само той съзнаваше какво ужасно нещо можеше да се случи.