Черпейки сили от онова преживяване, Артър си проправи път към светлината навън. Примигвайки на яркото слънце, той залитна напред. Бялата светлина избледня и той успя да различи един двуетажен автобус, дървета и върволица от деца от някакво училище с жълти светлоотразителни жилетки.
— Спрете го! Крадец! — извика отново той.
Мъжът вече напредваше значително, крачките му бяха големи. Разстоянието между тях се увеличаваше. Но Артър продължаваше да тича. Сърцето му думкаше, краката му пулсираха. Неравни плочи, обърнати табли от магазинчета за пържени картофи, празни пакетчета от чипс, крака — всичко това преминаваше край него. След това го прониза болка в гърдите. О, Господи, не. Той залитна и спря. Имаше чувството, че някой е сграбчил сърцето му в юмрук. В главата му прозвуча гласът на Мириам: „Просто забрави за него. Не си струва“. Знаеше, че е победен. Опита се да си спомни какво има в портфейла — кредитната му карта, десет или двадесет паунда в банкноти, снимки. Имаше късмет, че не го бяха намушкали.
Докато стоеше задъхан, към него се приближи друг младеж. Подобно на крадеца и той беше облечен с широки дънки. Носеше зелено горнище с качулка и дупка на рамото. Носът му беше покрит с лунички, а косата му имаше цвета на ръждиви пирони.
— Откраднал ли е нещо от вас?
— Портфейла ми — кимна Артър.
— Добре. Стойте тук. — Вторият човек бутна нещо в ръката му и изчезна. Артър погледна надолу и откри, че държи разръфана розова лента от плат, която беше импровизирана каишка, завързана в хлабава панделка около шията на едно куче.
Кучето беше малко и нервно. Имаше остра черна козина и се взираше нагоре в него с объркани оранжеви очи.
— Не мисля, че стопанинът ти ще се забави много — каза Артър. — Не се тревожи.
Той се протегна и погали кучето по главата. То не носеше истинска каишка и нямаше етикетче с името си. На земята до тях стоеше шапка от туид, която човекът сигурно беше захвърлил.
Артър и кучето стояха на слънцето. Нямаше какво друго да направи. Чу се дрънчене на пари, когато една жена с пурпурно вълнено наметало погали кучето по главата, а след това хвърли шепа монети в шапката. О, боже, беше го помислила за просяк. Като се замислеше, наистина имаше доста окаян вид. Не се беше бръснал от два дни, а сините му панталони бяха малко изцапани.
— Значи това е работата ти, а? — обърна се той към кучето. — Седиш тук и чакаш хората да ти плащат?
Кучето примигна. Артър вече изпитваше огромно желание да седне. „Какво, за бога, направи с мен?“ — казваше тялото му.
Минаха още десет минути. Артър започна да прави планове, в случай че мъжът не се върнеше. Щеше да се наложи да заведе кучето да най-близкия полицейски участък и да го остави там. Не можеше да го качи на влака и да го отведе у дома. Дали в метрото изобщо пускаха кучета?
Най-после мъжът се появи. Протегна ръка с портфейла на Артър. Артър се втренчи невярващо в него.
— Взел си го?
— Ъхъ. — Мъжът се беше задъхал. Наведе се напред и постави ръце на коленете си. — Виждал съм онзи негодник да краде тук и по-рано. Избира безпомощни възрастни хора или чужденци. Истинска отрепка. Успях да го догоня. Протегнах крак напред и той се просна право отгоре — засмя се доволно младежът. — Това да му е за урок. Следващия път дръжте портфейла си здраво.
Първата мисъл на Артър беше да възрази, че не е нито стар, нито безпомощен, но това не беше вярно.
— Ще внимавам — отговори кротко той. — Чувствам се доста глупаво.
Усети как краката му се подгъват. Нуждата да седне го завладя напълно.
Младежът взе шапката си и протегна ръка. Обви я около раменете на Артър, за да го подкрепи.
— Ей там има пейка. Елате.
Артър остави младежа да го поведе. Отпусна се на пейката. Кучето се настани между краката му и седна на паважа, облягайки глава на крака му.
— Я гледай. Тя ви харесва. Това се случва много рядко. Обикновено е дост а плаха, страхува се от собствената си опашка.
— Прекрасна е.
Бернадет няколко пъти се бе опитвала да го накара да си вземе куче, казвайки, че то ще му даде цел в живота. Но Артър се съпротивляваше. Беше достатъчно трудно да се грижи за себе си, какво оставаше и за четириного. През последните няколко години Мириам беше споменавала, че може да си взимат домашен любимец, но той отговаряше: „Той просто ще ни надживее“. Така че не си бяха направили труда.