— Как се казва?
— Луси.
— Ха — отговори Артър.
Младежът повдигна вежда.
— Дъщеря ми се казва Луси.
— О, съжалявам. Една бивша приятелка го избра.
— Не съжалявай. Отива и. Двете си приличат. И дъщеря ми е тиха и вглъбена.
— Мисля, че кученцето се притеснява за мен повече, отколкото аз се притеснявам за него. Един ден отворих входната врата и то си седеше там, сякаш беше ангел хранител или нещо такова. Аз му казах: „Можеш да си намериш някой по-добър от мен. Иди и намери някой свестен, който има работа.“ Изведох го от сградата. Но следващия път, когато отворих, то пак беше там. Изтича в апартамента ми и седна, и оттогава сме заедно. Вижда в мен нещо, което аз не мога да видя.
Артър затвори очи. Усети топлината на слънцето върху клепачите си.
— Ще ви донеса едно кафе. Басирам се, че имате нужда да пийнете след тази случка. Може би трябва да съобщите в полицията.
— Сам съм си виновен. Съмнявам се, че изобщо ще проявят интерес.
— Знам какво имате предвид. Сблъсквал съм се с ченгетата. Непрекъснато ни гонят. Двамата с Луси просто се опитваме да си изкарваме прехраната.
В този момент Артър забеляза флейтата, която се подаваше от джоба на младежа.
— Една жена хвърли пари в шапката ти — каза той.
— Страхотно. Е, искам да кажа, добре че някой си е направил труда. Обаче няма да ме направи милионер — сви рамене той.
— Аз ще взема кафето. Дължа ти голяма благодарност.
— Както искате. — Мъжът протегна ръка. — Аз съм Майк. Пия го черно с три лъжички захар.
— Артър. Артър Пепър.
— Направи ми услуга, Артър. Вземи Луси със себе си. Има нужда да се изпишка, а не обичам да го прави близо до входа на метрото.
Луси, изглежда, нямаше нищо против да припка край Артър. Докато вървяха, ноктите и издаваха напевен, потропващ звук по паважа. Точно отсреща имаше един ван, който продаваше кафе и топла храна. Артър поиска две кафета, а след това добави към поръчката и два сандвича с наденица. Докато плащаше, той пропъди мисълта, че Мириам мразеше хората, които ядат на улицата. Майк изглеждаше така, сякаш може да не е ял известно време.
Артър последва звука на флейта, докато откри Майк, седнал с кръстосани крака на тревата, с шапката до него.
— Реших да спечеля малко пари, докато те няма. Ето — той порови в шапката и извади монета от два паунда. — За кафето ми.
— Не говори глупости. Аз черпя. Взех ти и сандвич с наденица.
— С кетчуп ли? — светнаха очите на Майк.
— Разбира се.
Артър нямаше къде другаде да седне, затова и той се настани на тревата. Откъсна парче хляб и го хвърли на един еднокрак гълъб. Веднага го заобиколиха още петдесет. Един започна да кълве връзките на обувките му.
— Не трябва да ги храниш. Истинска напаст са. Летящи плъхове. Всяка година чистят тонове лайна на гълъби от Колоната на Нелсън. Знаеше ли го?
Артър отговори, че не е знаел.
Двамата седяха заедно и ядяха. Ако Мириам можеше да го види сега, седнал на слънцето с един младеж и кучето му да похапва с удоволствие наденички в хляб, тя със сигурност нямаше да одобри. Съжалявам, Мириам.
— Е, каква е историята ти, Артър? — Майк пропъди една оса от рижавата си коса.
— История?
— Ъхъ. Панталоните не изглеждат сякаш са твои. Явно досега не си бил в Лондон и въпреки това ето те тук, скиташ се сам, без карта и размахваш портфейла си. В теб сигурно има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед.
Отначало Артър си помисли да разкаже някакви небивалици — че е в Лондон да разглежда забележителностите, но му се стори неправилно да лъже този младеж, който току-що се бе изложил на опасност. Така че разказа на Майк кратка версия на истинската си история за Мириам и гривната, за Бернадет и човека с тигрите, и човека с книгите. След това попита Майк за неговия живот, но Майк само поклати глава.
— Нямам нищо толкова интересно за разказване — отговори той. — Аз съм просто един обикновен човек, който се опитва да си изкарва прехраната. Макар че познавам някого, който разбира от златни гривни. Има магазин наблизо. Ако искаш, ще му я покажем. Може да ти каже нещо за нея.
Всъщност Артър все още нямаше желание да се качва на влака и да се прибира. Нямаше защо да бърза. Беше стигнал до задънена улица с останалите талисмани.
— Защо не? — каза той. — Денят е чудесен за разходка.
И едва когато стигнаха до още една малка уличка, покрита със смачкани полистиренови кутии от заведения за бързо хранене и съмнителни миризми, той започна да се замисля за доверчивостта си. Възможно ли беше Майк да е в комбина с крадеца? Това да е някаква постановка, с която се опитваха да вземат нещо повече от един портфейл от някакъв глупав старец? Стори му се, че вървят цяла вечност, и вече нямаше никаква представа къде са. След като завиха на един ъгъл, блъсканицата от хора около тях изчезна. Останаха само Артър, Майк и Луси, тръгнали по една мрачна, калдъръмена уличка. От двете страни над тях се надвесваха тухлени сгради. Слънцето се скри зад един облак. Артър забави крачка.