— Не мисля…
— На колко години си, Артър?
— На шестдесет и девет.
— Е, това е възрастен, но не и грохнал. Може да живееш още двадесет години. Наистина ли ще ги пропилееш в садене на зюмбюли и пиене на чай? Жена ти така ли би искала да живееш?
— Не съм сигурен — въздъхна Артър. — Преди да намеря гривната, щях да правя точно това, мислейки, че Мириам би го искала. Но сега не знам. Смятах, че я познавам толкова добре, а сега откривам всички тези неща, които не ми е казала, които не е искала да знам. А щом е пазила такива тайни от мен, какво още не ми е казала? Била ли ми е вярна, отегчавал ли съм я, дали съм и попречил да направи нещата, които е искала да прави?
Той сведе поглед към шарения килим от парцали на пода.
— Не можеш да спреш хората да направят нещо, ако наистина искат да го направят. Може да е сметнала, че животът и преди теб вече е без значение. Понякога, когато си затворил една глава от живота си, не искаш да се връщаш към нея. Аз загубих пет години от живота си заради наркотици. Помня само, че се събуждах, чувствайки се гадно, или че се скитах по улиците, търсейки наркотици, или делириума, след като се инжектирах. Изобщо не искам да поглеждам назад към този период. Искам отново да си стъпя на краката, да си намеря истинска работа, може би да намеря подходящото момиче.
Артър кимна. Разбираше какво казва Майк, но не беше същото.
— Разкажи ми за книгите си — изрече той. — Искам да разбера за тях.
— Просто ги харесвам. Все още си спомням една от времето, когато бях дете. Беше за едно мече, което се опитва да отвори буркан с мед. И не се отказва. Мислех си за него, когато се опитвах да оставя наркотиците. Трябваше просто да продължавам да опитвам да отворя буркана.
— Обичах да чета на децата си, когато бяха малки. Синът ми предпочиташе жена ми да го прави, но когато аз им четях, за мен това беше нещо наистина специално. И аз харесвах историите.
— Всеки има някоя хубава история, която може да разкаже, Артър. Ако вчера някой ми беше казал, че тази вечер при мен ще преспи един възрастен авантюрист, щях да помисля, че полудявам. Но ето те тук. Ти си точен, Артър, като за един изискан пенсионер — пошегува се той.
— Ти — също, като за един мърляв тип.
Двамата мъже се разсмяха.
— Вече съм доста уморен — каза Артър. — Ще имаш ли нещо против, ако си легна?
— Съвсем не, приятел. Банята е в края на коридора. Ти легни на леглото ми, а аз ще спя на дивана.
— И дума да не става. Тук ми е съвсем добре, а изглежда, че и Луси ще ми прави компания.
Малкото кученце се беше свило на кълбо и бе заспало.
Майк излезе от стаята и се върна с едно зелено вълнено одеяло, което миришеше малко на старо.
— Това ще те топли.
— Наистина ще ме топли — сложи го върху краката си Артър.
— Е, лека нощ, Артър.
Лека нощ.
Преди да заспи, той отново опита да се обади на Луси, за да ѝ каже къде е и за малката и рунтава съименница. Но тя не отговори. Артър набута мобилния си под възглавницата на дивана. Легна и очите му веднага започнаха да се затварят. Последното нещо, което видя, беше талисманът палитра, който улавяше светлината от уличната лампа и проблясваше на нея.
Когато на другата сутрин Артър се събуди, Луси я нямаше. Той огледа дневната на Майк. Погледът му бавно падна върху малката масичка. Върху нея нямаше нищо. Гривната с талисманите вече я нямаше. Вече не проблясваше на светлината.
Очите му се разшириха и той седна, изпънат като струна. В гърлото му се надигна вълна на погнуса. Къде беше гривната? Сигурен беше, че я е оставил там. Ставайки, той едва не падна назад. Коленете му се бяха схванали, а гърбът му бе извит. Артър се изправи бавно. Майк не можеше да е взел гривната. Имаше му доверие. Това беше неговият апартамент. Но после се зачуди дали наистина е така. Нямаше никакви лични вещи. Спомни си как се бе напрегнал Майк, когато бе споменал книгите.
— Луси? — извика той. Гласът му прозвуча глухо и той се заслуша да чуе потропването на ноктите и по дъските на пода. Но чу само двама души да крещят в съседния апартамент. Той я нарече мързелива крава. Тя го нарече дебел загубеняк.
Артър пусна зеленото одеяло на пода, стана и тръгна из апартамента. Всички мебели бяха безлични. Нямаше снимки или украшения. В банята имаше една празна тубичка от „Колгейт“ на мивката. Отвори хладилника и в него откри само четвърт мляко. Беше сам. В апартамента нямаше нищо.
Отпусна се отново на дивана и обхвана главата си с ръце. Извади телефона изпод възглавницата и видя, че Луси не му се беше обаждала. Изобщо не трябваше да започва това пътуване. Сега скучният му живот му се струваше изтъкан от лукс и удобства в сравнение с това изпълнено с емоции и събития пътуване сякаш с влакче в увеселителен парк. След това си спомни раницата си. Дали и тя беше изчезнала? Беше сложил портфейла си в предния джоб. Как, по дяволите, щеше да стигне до другия край на Лондон без пари? Дори не знаеше къде се намира.