— Постъпих като истински глупак, Мириам — изрече той на глас. Трябваше да направи всичко възможно да се махне оттук и да се върне у дома.
Чувстваше се по-нещастен, откогато и да било, когато чу превъртането на ключ във входната врата. Сърцето му подскочи.
— Майк? — извика той. — Майк. Ти ли си?
— Това е името ми. Не го изхабявай. — Входната врата се затвори с трясък. Луси се втурна към него. Тя скочи нагоре по краката му и той я погали по главата.
Майк стовари една торба на дивана.
— Излязох да взема малко провизии. Не мога да си позволя много, но взех хляб и масло за препечени филийки. Нямах пари за мляко, а това в хладилника е развалено, така че кафето ще е без мляко.
Артър не можа да се въздържи. Пристъпи напред и го прегърна. Младежът се вцепени.
— Ъ, всичко наред ли е?
— Да — кимна с облекчение Артър. Погледът му се стрелна към малката масичка.
— А. Чудиш се къде е гривната. Събудил си се и нея я няма, и мен ме няма. Решил си, че съм изчезнал.
— Съжалявам. Мина ми през ума. В момента не съм много доверчив.
— Разбирам те. — Майк се приближи до библиотеката и измъкна един речник. Извади гривната. — Миналия месец ме обраха. Не оставям нищо ценно наоколо, не че вече имам нещо ценно.
— Загуби ли нещо важно?
— Часовника на баща ми. Беше златен „Ролекс“. Джеф ми предложи цяло състояние за него, но аз не можех да му го дам.
Предпочитах да гладувам, отколкото да продам онзи часовник. Той беше единственото, което ми бе останало от баща ми. Продадох всичко останало, за да си купувам наркотици. Сега наистина се разкайвам за това. Умрял е, когато съм бил на три.
— Съжалявам.
— Въпросът е, че знам кой го е направил. Негодниците до мен. Те знаят кога излизам и кога се връщам. Държах часовника в една кутия в шкафа в кухнята. Един ден се върнах от мястото си до метрото и вратата беше разбита. Почуках на съседната врата и мъжът се държа прекалено приятелски. Никога по-рано не ми беше обръщал внимание, но тогава ми предложи чаша чай. Попитах го за часовника и през цялото време очите му се стрелкаха наоколо някак хитро. Сигурен съм, че той го е взел. Името на баща ми беше гравирано отзад. Джералд.
Артър не можеше да предложи утеха. Разбираше с колко чувства и спомени може да е свързано едно бижу.
— Съжалявам. Трябва да ми позволиш да ти дам някакви пари за това, че останах при теб.
— Не ги искам — отговори Майк. Вдигна една възглавница, а след това я остави да падне. — Нямам нужда от милостиня. Къде ми е проклетата флейта?
— На библиотеката е.
— О. Добре. Благодаря. — Той я натика в джоба си и взе каишката на Луси от масичката. Завърза я на панделка около шията и. Тя разтърси глава и погледна към Артър.
— Днес няма да дойда с вас. — Той я погали по брадичката. — С Майк ще сте сами.
Изпиха набързо по едно кафе с препечена филийка и излязоха заедно от апартамента. Атмосферата се беше променила. На Артър му се струваше, че може да е обидил младежа и не искаше да влошава нещата.
Майк заключи и тръгнаха надолу по циментовите стълби.
— Е, Артър — изрече разсеяно Майк, когато стигнаха долу. — Ще те оставям. Отсреща има автобусна спирка. Номер 87 а ще те отведе до гарата на Кингс Крос.
— Благодаря. Сигурен ли си, че не може да ти дам нещо?
— Не — поклати глава Майк. — Беше ми приятно. Довиждане, значи.
Той се обърна и си тръгна.
Артър остана загледан в него. Двамата бяха споделили едно преживяване. Не трябваше да се сбогуват просто така. Приятелят му беше възстановил донякъде вярата му в хората. Направи крачка напред и извика след него:
— Майк.
Спасителят му се обърна със сбърчено чело.
— Да?
— Благодаря ти за всичко.
— Няма проблем. Сега да не се загубиш. И не говори с непознати. И не забравяй да гледаш на всичко това от положителната страна. Тези талисмани може да ти донесат късмет.
Цветето
Артър се качи на автобуса и стигна до Кингс Крос, следвайки указанията на Майк. Качи се на влака и спа по целия път към дома. Събуди го костелива ръка, сграбчила рамото му.
— Пристигнахме в Йорк — каза един възрастен човек с вежди като бели пера. — Тук ли трябва да слезете?