Артър кимна в знак на благодарност. На гарата си купи бутилка вода от автомата. Сипа в дланите си и наплиска лицето си. Въпреки че все още беше уморен, усещаше някакъв копнеж в стомаха си.
Излезе от гарата и застана на площада, наблюдавайки такситата и хората, тичащи за влаковете, както и онези, които посрещаха любими, роднини и приятели. Радваше се, че отново е на собствена територия и разпознава наречията около себе си.
Част от него искаше да си отиде вкъщи, да види Фредерика и да си направи чаша чай. Но имаше и част, която не беше готова да се върне у дома. Все още не. Искаше да научи повече за майката на Мириам.
Тръгна пеша и направи малко отклонение през центъра на Торнапъл. Имаше и по-пряк път до вкъщи, но му трябваше време да помисли. Събитията от предишните дни се блъскаха из главата му и Артър искаше да поразсъждава над тях.
Беше разбрал къде е живяла Мириам по време на приключенията си, кого е познавала. Но не знаеше защо е заминала. За момиче от Торнапъл беше необичайно да направи нещо друго, освен да се омъжи, да има деца и да остане в селото.
Дали се е вълнувала, че живее в имение с тигри, или това е било просто едно неудобство за нея, докато намери нещо по-подходящо? Дали е знаела, че Франсоа дьо Шофан е гей, или е бил любовта на живота и? Студената и майка усмихнала ли се е, когато и е подавала малкото цвете медальон? Дали майка и дъщеря са споделили момент на нежност? Предполагаше, че никога няма да разбере.
Онова, което бе открил, се отнасяше за самия него. Не беше очаквал да реагира така смело, когато го напада тигър. Беше се справил с лекота. А мислеше, че щеше да крещи и да загуби ума и дума. Беше преживял и нощта в непознато имение, без собствената си пижама и четка за зъби. А ден преди това мисълта, че установеният от него ред може да се обърка, беше достатъчна, за да предизвика капки пот по челото му.
Беше дал съвети за любовния живот на непознат в едно кафе и когато говореше, не беше прозвучал като глупавия старец, за когото се смяташе. Изправи се пред съперник в любовта от миналото, при положение че можеше да си тръгне, и се бе опитал да помогне на Себастиян. Разбирането, с което прие един младеж с проблем с наркотиците и кучето му, го беше учудило. Това бяха качества, които не знаеше че притежава. Беше по-силен и по-мъдър, отколкото предполагаше, и тези нови открития, които бе направил за себе си, му харесваха.
Тези хора и събития бяха събудили в него желание. Не в смисъла на страст или копнеж, а като реакция към другите. Когато се бяха оказали в нужда, той бе изпитал желание да помогне. Когато тигърът го нападна, той бе изпитал желание да живее. Докато оранжевият звяр стоеше над него, той мислеше за бъдещето, а не за миналото.
Това беше в противоречие с всичко, което бе изпитвал през месеците след смъртта на Мириам, когато искаше да си легне вечерта и да не се събуди. Когато планираше да изпрати писмото до Тери отсреща да дойде и да го намери мъртъв в леглото му.
Никога не се беше замислял как живеят живота си другите хора. Що се отнасяше до него, цялата нация може би живееше в къщи точно като неговата, със същото разположение. Всички ставаха по същото време сутринта и се занимаваха с ежедневните си задължения точно като него. Непрекъснато четеше във вестника за риалити програми по телевизията, които следваха хората в ежедневието им. Колко скучно — мислеше си той, без да разбира, че животът на хората се различава драстично от неговия.
И сега бе открил разликата и разнообразието. Хората имаха свои собствени позлатени клетки, като Себастиян, който прислужваше на човек, когото бе обичал само няколко месеца и който след това се бе превърнал в непознат. Помисли си за лорд и лейди Грейсток, които се викаха един друг със звънче. Те правеха собствения му живот да изглежда толкова сив, колкото пуловерите в гардероба на Мириам.
Един ден бе погледнал назад и бе видял всичко в цвят — небето, пясъка, дрехите на жена си. С всяко откритие цветът на спомените му избледняваше до едно неясно смесване на цветове. Искаше да спре, да върне часовника назад, да сложи кафявите ботуши на Мириам в торбата за благотворителния магазин, без да пъха ръката си вътре. Тогава нямаше да знае. Можеше да е вдовец, който не се тормози, и да гледа на живота с жена си през розови очила. Да мисли, че всичко е било идеално.
Но не беше идеално. Той всъщност го знаеше. Имаше две деца, които се бяха отчуждили от него. Когато говореше с Луси, той чуваше безпокойството и обичта в гласа и, но тя се държеше на разстояние. Все още не можеше да ѝ каже за гривната с талисманите. Усещаше, че и тя крие неща от него. В редките случаи, когато се обаждаше на Дан, винаги чуваше шума и суматохата от живота на неговото семейство. А те не бяха успели да намерят начин да са семейство без Мириам.