Трябваше да си възвърне някакъв контрол. Точно както бе поел ситуацията с гривната в ръцете си и не позволяваше загадките и да останат неразкрити, трябваше да направи същото и със семейството си. Трябваше да открие корените на причината, поради която вече не бяха близки, и да ги сплоти отново.
Чувстваше се сякаш е семе, хвърлено в полето върху неразорана земя. Но противно на очакванията, се появяваше коренче, което се забиваше в твърдата пръст. Надничаше и зелен филиз. Искаше да продължи да расте. Листата на Фредерика някога бяха повехнали и нашарени с кафяво. Беше се грижил за нея с вода и внимание и сега правеше същото и за себе си.
Чувстваше се безстрашен.
Реши, че трябва да благодари на Майк за грижите, и откри, че наближава пощата. Щеше да рискува и да премине зад противниковата линия, за да купи картичка за благодарност.
Когато стигна до малката поща, на вратата имаше табела „Обедна почивка“. Щеше да е отворено в един и половина. Знаеше, че Вира заставаше до вратата и изпитваше голяма наслада, когато точно в 12:25 обръщаше табелката „Затворено“. Дошлите по-късно можеше да тракат с дръжката, но нямаше да ги пусне да влязат.
Оставаха петнадесет минути и Артър закрачи напред-назад по неравния тротоар отвън. Доста пенсионери се бяха просвали на плочките.
Погледна надолу по улицата с еднаквите миниатюрни каменни къщички. Някога Мириам живееше в онази с червената врата. Сега там живееха две млади жени с децата си. Според слуховете (както беше чул от Вира) те бяха напуснали съпрузите си, за да са заедно.
Мириам беше единствено дете. Майка и много бдеше над нея. Артър се бе постарал да спечели г-жа Кемпстер, като винаги внимаваше обувките му да са лъснати много добре, носеше сладкиши и слушаше с часове историята как заклещила пръста си в машината във фабриката за преработка на памук. Двамата с Мириам си разменяха многозначителни усмивки винаги когато тя питаше весело: „Разказвала ли съм ти за инцидента си?“.
На сватбените им снимки се виждаха усмихнатите младоженци, притиснали лица един до друг, ухилени към това, което ги очакваше в бъдещето. А г-жа Кемпстер изглеждаше така сякаш е от друга снимка. Тя притискаше огромната си кафява чанта към гърдите си и беше стиснала устни, като че ли беше яла кисело сорбе.
Когато изпразваха къщата и, вещите и се бяха събрали в един малък ван. Беше изключително пестелива. Артър се чудеше дали Мириам е получила талисмана по това време, макар че не си спомняше да му е казвала такова нещо.
Повървя още малко и се озова пред номер четиридесет и осем в момента, в който вратата се отвори. Излезе една от жените.
— Добре ли сте? — попита приятелски тя.
Носеше пурпурен шал, завързан около косата, и зелен потник без сутиен. Косата и се виеше на черни спирали, а кожата и беше с цвят на кафе. Тя изцеди една кърпа за чинии и след това я изтръска.
— Да. Здрасти — вдигна ръка Артър.
— Търсите ли някого?
— Не. Всъщност донякъде. Жена ми живееше в тази къща, когато беше млада. Винаги се спирам и се замислям, когато минавам покрай нея.
— Разбирам. Кога е напуснала?
— Оженихме се през 1969. Но майка и почина през 1970 или 1971.
— Влезте и погледнете, ако искате — изви глава жената.
— О, не. Няма нужда. Съжалявам, че ви притесних.
— Няма проблем. Може да разгледате. Но да знаете, че ще трябва да прескачате играчките на децата.
Артър тъкмо щеше отново да откаже, но размисли. Защо не, по дяволите? Можеше да събуди някакъв спомен.
— Благодаря — отговори той. — Много сте мила.
Къщата беше неузнаваема. Беше цветна и светла и препълнена с вещи. Излъчваше щастие. Видя себе си и Мириам, седнали чинно на столовете от двете страни на камината. Г-жа Кемпстер седеше по средата и потракваше с иглите си за плетене, показвайки гордо обезобразения си пръст. Стените бяха кафяви, мокетът разръфан. Все още усещаше миризмата на горящите въглища и кучето, което седеше толкова близо до огъня, че козината му пушеше.
— Изглежда ли ви познато? — попита жената.
— Всъщност не. Искам да кажа, че разположението на стаите е същото, но всичко е различно. Сега изглежда по-щастливо. Модерно.
— Е, опитваме се да направим каквото можем с не много пари. Гледката не е лоша, макар жената в пощата да не ни одобрява. Живея с партньорката си, нали разбирате. И още по-лошо, поне в нейните очи, е това, че сме от различна раса.