— Вира няма много интереси. Обича да клюкарства.
— Не думай. Онова, което тази жена не знае, не си струва да се знае.
Артър влезе в кухнята. Имаше лъскави бели уреди и жълта маса. Кухнята на г-жа Кемпстер беше мрачна и негостоприемна, със скърцащ под и арктически вятър, който свиреше през задната врата. Нищо не му изглеждаше познато.
След това се качи горе. Застанал на площадката, той надникна към стаята, която някога беше на жена му. Стените бяха боядисани в яркочервено. Имаше двуетажни легла, много мечета и карта в ярки цветове на стената. Той се загледа в нея за момент, а след това очите му се разшириха. Един спомен започна да си проправя път.
Г-жа Кемпстер му беше позволила да се качи горе само веднъж, за да поправи крака на леглото и. Тя обичаше двамата с Мириам да са пред очите и, да е сигурна, че няма да направят нищо неблагоприлично. Когато на Артър му трябваше тоалетна, трябваше да използва тази в задния двор.
Той беше взел отвертка, винтове и кутийка с масло за поправката. Най-горе на стълбите не бе устоял на изкушението и бе надникнал в стаята на Мириам. Леглото и беше покрито с юрган, ушит от различни парчета плат. На дървен стол седеше кукла. На стената и имаше карта на света, почти на същото място като тази сега. Беше по-малка, избеляла и краищата и се бяха навили.
В онзи момент Артър си бе помислил, че присъствието на картата е странно. Мириам никога не бе говорила за пътуване или че иска да пътешества. Спомни си, че върху картата имаше забити три карфици с червени топчета отгоре. Цветът им изпъкваше на бледозеления фон на континентите. Когато протегна ръка да ги докосне, той бе предположил, че жена му се интересува от география или че картата не е нейна. Имаше карфица в Англия, една в Индия и една във Франция.
Той завинти здраво крака на леглото и седна, за да пробва дали няма да се срути под тежестта на г-жа Кемпстер. Остана доволен, събра инструментите си и слезе долу.
Никога не спомена пред жена си за картата, за да не изглежда, че е любопитствал. Беше нещо незначително, което бе заровил дълбоко в паметта си. До този момент.
Артър вече знаеше, че Мириам е била в Лондон и е живяла в Индия. А сега започна да се чуди дали не е била и във Франция.
Докато хвърляше бърз поглед на голямата спалня, той си помисли, че в главата му може да прозвучи глас, който да му каже, че майката на Мириам със сигурност се е казвала Пърл. Но това не се случи. Когато Мириам беше преглеждала нещата и, сред тях нямаше акт за раждане, а семейните снимки бяха съвсем малко.
Имаше само един човек, който можеше да му помогне с името. Човек, който знаеше всичко за всички в Торнапъл — Вира от пощата.
Артър слезе долу, благодари на жената и се върна в пощата. Не беше стъпвал там, откакто се бе сопнал на Вира, защото го питаше за Бернадет.
Вървейки из помещението, той събираше смелост. Взе едно малко тиксо, след това ролка ментови бонбони „Поло“, пакетче етикети за багаж и картичка с куче с парти шапка, за да благодари на Майк, както и една с котка за семейство Грейсток. Усещаше очите на Вира да го пронизват отзад. Скоро ръцете му бяха пълни и не можеше да носи нищо повече. Изсипа всичко на щанда. Вира вдигна стъклената преграда. Започна да взима нещата едно по едно, търсеше цената и почукваше на калкулатора си.
— Днес е, ъм, чудесен ден — изрече Артър, за да започне разговор.
Вира изсумтя. Примигна бавно, за да покаже, че не е впечатлена.
Той преглътна.
— Минах през старата къща на Мириам. Номер четиридесет и осем. Жената там ми каза колко много знаеш за местните хора.
Вира продължи да почуква.
— Да. Не можах да позная къщата. Минаха години, откакто Мириам беше младо момиче и живееше там.
Виждаше как устните на Вира потрепват, сякаш искат да се включат в разговора. Обаче тя отиде да провери цената на тиксото на рафта. Донесе един оранжев етикет и го залепи на бюрото си.
— Сигурно си виждала какво ли не през годините. Предполагам, че е хубаво да си собственик на пощата и да си важна част от общността. Страхувам се, че бях малко груб последния път, когато идвах. Все още съм напълно объркан и не мога да се съвзема, след като Мириам, нали знаеш…
Погледна надолу. Безполезно беше. Вира не искаше да говори с него. Беше провалил всичко.
— Беше прекрасна жена, жена ти.
Артър вдигна глава. Устните на Вира все още бяха застинали в права линия.
— Да, така е.
— Също и майка и преди това.
— Значи си я познавала?
— Беше приятелка на майка ми.
— Тогава сигурно можеш да ми помогнеш. Опитвам се да си спомня малкото име на г-жа Кемпстер. Пърл ли беше?