Когато стана, не подреди дрехите си на леглото. Слезе долу по пижама. Реши, че ще изяде зърнената си закуска пред телевизора, сложил купата на коленете си, вместо да седи на прекадено голямата маса в кухнята. Това нарушаване на установения ред му хареса.
Излезе от вкъщи в девет и четиридесет и пет, давайки си достатъчно време, за да отиде пеша. Когато мина покрай Тери, той му кимна.
— Артър. Върнал си се. Дъщеря ти те търсеше преди няколко дни.
— Предполагам.
— Ъхъ. Мисля, че беше притеснена. Искам да кажа, защото не излизаш много.
— Да, сигурно е така. — Артър застана неподвижно с един крак пред другия, готов да продължи. Но размисли и пресече улицата да поговори със съседа си. — Ходих в имението „Грейсток“ в Бат, а след това и до Лондон. Да поразгледам малко, такива работи.
— Според мен е страхотно. — Тери се облегна на косачката си. — Наистина. Когато мама почина, баща ми се съсипа. Някак се затвори в себе си и се отказа от всичко. Хубаво е, че ти излизаш… правиш каквото можеш в случая.
— Благодаря.
— Винаги си добре дошъл при мен да поискаш чаша захар или да си поговорим. Сам съм, така че ще се радвам на малко компания. Не е много хубаво да си сам, нали така?
— Не. Не е.
— Ще се радвам и да те видя отново в „Мъже в пещери“.
— Боби все още ли командва така?
— О, да. И дърводелските ми способности са все така плачевни. Продължавам да правя костенурки, които изглеждат като коли.
— Като стана дума за това.
Артър се повдигна на пръсти и присви очи, забелязвайки движение в декоративните треви на Тери.
Тери въздъхна преувеличено.
— Пак ли. — Той отиде до избягалата костенурка и се наведе да я вземе за пореден път. — Какво има в градината ми, което толкова привлича влечугите?
— Може би харесва теб?
— Може би. А може просто да има приключенски дух. Не обича да стои на едно място.
Докато вървеше към къщата на Луси, Артър попиваше картините и звуците, които обикновено не забелязваше, като от време на време спираше, за да се полюбува на прекрасното място, където живееше. Полята в далечината бяха като покривка от парчета в различно зелено. Забеляза експлозия от маргаритки, появили се в пукнатините между паважа. Ясно усещаше всяка крачка, която правеше — от пулсирането на глезена до вълнуващото чувство, че е все по-близо до дъщеря си.
Върхът на катедралата в Йорк блестеше като злато на слънцето и Артър не можа да си спомни последния път, когато беше ходил дотам и беше влизал вътре. Никога не бе имал списък с неща, които да направи, приемайки всеки ден такъв, какъвто е, правейки това, което искаха Мириам и децата, но си помисли, че сега може да състави такъв списък.
Стигна до Луси, осъзнавайки, че не е идвал от месеци. Винаги Луси идваше при тях — за Коледа, за рождени дни, за обичайното и седмично посещение, — преди срещите им да станат по-редки след смъртта на Мириам. Дори не беше сигурен дали е чула съобщението му.
Вратата беше наскоро боядисана в аленочервено, а рамките на прозорците бяха бели и лъскави. Когато Луси отвори вратата, го обзе желание да се втурне и да я прегърне, както бе направил с Майк, но се въздържа, защото не беше сигурен как ще реагира. Вече не беше сигурен в чувствата и към него.
— Влез — каза тя и отвори вратата. Носеше бяла престилка и зелени градинарски ръкавици. Имаше следа от пръст от окото до брадичката. Тя се обърна и за миг изглеждаше точно като майка си. Артър спря като закован. Приликата беше невероятна. И двете имаха същия вирнат нос и очи с цвета на аквамарин и излъчваха едно и също усещане за спокойствие.
— Тате? — обади се Луси. — Добре ли си?
— О, да. Аз… ами… заприлича ми на майка ти. Само за момент.
Луси бързо отмести поглед.
— Влез — повтори тя. — Може да излезем в градината. Прекалено хубаво е, за да стоим вътре.
Артър си спомни, че в трапезарията по-рано имаше бежов мокет, а сега имаше изциклени дъски. До вратата стояха чифт мъжки гумени ботуши. Дали бяха старите ботуши на Антъни, или принадлежаха на нов мъж? Дори не знаеше дали Луси е срещнала някой друг, или все още страда за брака си.
Сякаш прочитайки мислите му, Луси проследи погледа му.
— Прекадено големи са, но ги нося, когато работя в градината. Няма да ги върна на Антъни, но са прекалено хубави, за да ги даря. Няколко чифта дебели чорапи и ми стават идеално.