— Добре. Изглеждат здрави и хубави. Аз трябва да си купя нови ботуши. Моите имат дупка.
— Тези са 41-ви номер.
— О. Някога носех 41-ви номер. Сега съм 39-ти.
— Вземи ги.
— Не. Не мога. Ти ги носиш…
— Прекалено са ми големи. — Тя ги взе и ги бутна в ръцете му. — Моля те, вземи ги.
Артър щеше да възрази, но видя решителността в очите и. Болката. Затова отстъпи.
— Благодаря. Точно такива ми трябваха. Може би майка ти има някои, които ще станат на теб.
— Тя носеше 35-ти номер, а аз съм 37-ми.
— О.
Побъбриха си и се съгласиха, че годината е била добра за морковите, но не толкова за картофите. Изброиха различните ястия, които можеше да се приготвят с ревен, и предимствата при използването на дървени пръчки за близалки при отбелязване на редовете със зеленчуците. Съгласиха се, че тази година имаше много слънце и не беше валяло достатъчно. Луси попита какви солени печива прави в момента Бернадет и Артър отговори, че особено му харесват кифличките и с наденица, обаче му се иска да не му носеше сладкиш с марципан, защото наистина не го харесва, но и не иска да я обиди, като не го яде. Луси се съгласи, че марципанът е определено най-неприятната храна, която може да си представи, и не беше ли странно, че се прави от бадеми, които тя обича. И двамата мислеха, че коледните торти ще са много по-хубави само с един пласт глазура.
Денят беше горещ. Артър носеше своите панталони и риза с твърда яка. Запита се как изобщо се е чувствал удобно с такива дрехи всеки ден. Реши, че всъщност никога не ги беше харесвал. Мириам ги беше приготвяла за него всеки ден и му бяха станали като униформа.
По шията му започна да се стича пот, събирайки се в малко езерце зад яката. Когато се наведе, откри, че коланът на панталоните се врязва в талията му.
— Дължа ти обяснение за пътуванията си — изрече той.
Луси заби градинската лопатка, загреба и след това захвърли плевелите, без да гледа къде падат.
— Ами, да, дължиш ми. Изведнъж отиваш в имението „Грейсток“ и след това ми оставяш някакво неясно съобщение, че те е нападнал тигър.
— Ходих и в Лондон.
Беше решил, че трябва да ѝ каже истината. Искаше тя да знае за гривната и историите, които криеше.
Луси стисна зъби и на бузите и се появиха трапчинки. Тя се съсредоточаваше внимателно върху всеки един плевел, втренчваше се в него, а след това забиваше лопатката.
— Наистина се притеснявам за теб.
— Нямаш причина.
— Разбира се, че имам. Държиш се много странно. Защо, за бога, пътуваш из страната?
Артър погледна обувките си. Върховете им бяха напръскани с пръст от копаенето на Луси.
— Трябва да ти кажа нещо. То ще обясни това, което правя. Става въпрос за майка ти…
Луси не вдигна очи.
— Продължавай, де.
На Артър му се искаше да срещне погледа му, но Луси беше решена да атакува моравата, която изглеждаше така, сякаш е имало нападение на къртици. Но той все пак заговори:
— Виж, разчиствах гардероба на майка ти, мина една година от… нали знаеш. Бях много изненадан, когато намерих златна гривна с талисмани, скрита в един от ботушите и. Никога по-рано не я бях виждал. На нея имаше всякакви талисмани — слон, сърце, цвете. Знаеш ли нещо за нея?
— Не. Мама не носеше такива неща. Гривна с талисмани? Сигурен ли си, че е нейна?
— Ами, беше в ботуша ѝ. А и г-н Мехра в Индия каза, че ѝ е дал слона.
— Слон?
— Ами, един от талисманите. Очевидно майка ти е била бавачка на г-н Мехра в Гоа, когато бил малък.
— Тате. — Луси седна назад върху петите си. Бузите и се зачервиха. — Не разбирам за какво говориш. Мама никога не е била в Индия.
— И аз така мислех. Но е била, Луси. Живяла е там. Г-н Мехра ми каза и аз му вярвам. Знам, че звучи много странно. Опитвам се да разбера къде още е била, какво е правила, преди да се оженим. Затова отидох и в „Грейсток“, и в Лондон.
— Не разбирам какво става. За какво говориш?
Артър започна да обяснява по-бавно:
— Открих цифри, гравирани на един от талисманите на гривната. Беше телефонен номер. Говорих с един прекрасен човек в Индия, който каза, че някога Мириам се грижила за него. Откривам неща за майка ти, които изобщо не съм знаел.
— Мама никога не е ходила в Индия — настояваше Луси.
— Знам, трудно е да се повярва.
— Сигурно има някаква грешка.
— Г-н Мехра е лекар. Описа идеално смеха на майка ти и торбата и с топчета. Мисля, че казва истината.
Луси отново започна да нанася удари в пръстта. Спря за малко, за да вземе един червей с върха на лопатката си и да го сложи в една саксия, а след това започна отново да я използва като кама. През цялото време си мърмореше под носа.