Артър не знаеше как да се справя с чувствата на други хора. Когато Луси бе станала на тринадесет и тийнейджърските и хормони показаха грозното си лице, той бе открил, че най-добрият начин да се справи с това беше да изучава вестника и да остави всичко на Мириам. Тя се бе справяла със сълзите заради момчета, краткотрайното увлечение по сини кичури в косата, тряскането на врати и редките хвърляния на чаши за кафе. Тя напомняше на Дан да е по-тих, когато ставаше особено шумен и редовно му казваше: „Не говори така на баща си“.
Артър смяташе, че ако не обръща внимание на настроенията, те ще изчезнат. Но сега виждаше, че нещо измъчва дъщеря му. Сякаш беше погълнала рояк пчели, които се бореха да излязат навън. Не можеше да издържа повече.
— Луси, добре ли си? — сложи ръка на рамото и той. — Съжалявам, че не ти разказах по-рано.
Тя примижа на слънцето, сбърчвайки чело.
— Да, добре съм.
Артър замълча за момент, чудейки се дали да остави нещата, както беше правил толкова много пъти през годините. Но не помръдна ръката си.
— Не, виждам, че не си.
Луси се изправи. Пусна лопатката на земята.
— Не мисля, че мога да се справя с всичко това.
— Кое всичко?
— Ти и побърканите ти пътешествия, и странните истории, които ми разказваш за мама. Опитите ми да продължа без Антъни. Това, че изгубих… — тя прокара ръка през косата си, а след това поклати глава. — О, виж, няма значение.
— Напротив, има. Разбира се, че има. Не исках да те тревожа. Седни да поговорим. Обещавам, че ще се опитам да слушам. Кажи ми какво не е наред.
Няколко секунди тя остана втренчена в далечината. Устната и се изви наляво, докато тя сякаш обмисляше предложението му.
— Добре — изрече накрая.
Измъкна два шезлонга от бараката и ги сложи на тревата един до друг, избърсвайки прахта и пръстта с градинарската си ръкавица. Двамата с баща и седнаха, обърнали лица към слънцето с присвити очи, така че каквото и да кажеха, щяха да го направят, без да се гледат в очите. Това придаваше някаква анонимност на думите, които щяха да изрекат.
— Какво има? — попита Артър.
Луси пое дълбоко въздух.
— Искам да ти кажа защо не дойдох на погребението на мама. Трябва да го знаеш.
— Това е вече минало. Каза, че не си добре. Сбогува се с нея по свой начин. — Изричаше думите и вече и прощаваше, макар да го болеше, че не бе дошла. Всяка клетка на тялото му жадуваше да разбере как дъщеря му е могла да направи такова нещо.
— Бях болна, но имаше нещо друго. Толкова съжалявам…
В този момент тя изхлипа. Очите на Артър се разшириха.
Но дъщеря му вече не беше малко момиченце. Дали да я вземе в прегръдките си? Той последва инстинктите си и стана от шезлонга. Застана изправен, тялото му — един силует срещу слънцето, а след това се отпусна на колене. Обхвана я с ръце и я прегърна силно, както трябваше да направи толкова много пъти, когато тя растеше. За момент Луси се възпротиви и тялото и остана вцепенено и студено. Но след това рухна в ръцете му, сякаш беше кукла и някой е пуснал конците и. Сложи глава под брадичката му и двамата останаха така известно време, вкопчени един в друг.
— Какво има?
Тя сподави едно ридание, но след това се отказа и започна да издава звуци, каквито Артър никога по-рано не бе чувал и които идваха някъде дълбоко от гърдите и. Беше приглушен вой. Луси преглътна и избърса слюнката, потекла по брадичката и.
— Направих спонтанен аборт, тате. Бях в петнадесетата седмица. Бях на скенер и всичко беше наред. Щях да ви кажа на двамата с мама очи в очи. Струваше ми се, че е нещо прекалено вълнуващо, за да го съобщя по телефона. Беше моята голяма новина. Бяхме се уговорили да дойда на чай, помниш ли? Щях да ви кажа, че съм бременна. — Тя въздъхна, изпълнена със съжаление. — В деня след скенера имах силни стомашни спазми. Свих се на топка на пода в банята и бебето тръгна прекалено рано. Антъни извика линейка. Пристигнаха след минути, но не можаха да направят нищо. — Тя поклати глава. — Съжалявам, не искам да мисля за това.
Бяхме започнали да се отчуждаваме, преди да разбера, че съм бременна. След това мама почина. Опитах се да се изправя на крака. Успях да се накарам да стана от леглото и да се измия и да се облека, но в деня на погребението се сринах. Не можех да понеса да седя в църквата с ковчега и молитвите и плача. С Антъни се оженихме там. Наистина съжалявам, тате.
Артър мълчеше, осъзнавайки какво му беше разказала. Това обясняваше всичко, дистанцирането и от него. Опита се да пропъди мисълта за Луси, свита сама на пода в банята.