— Ти си смело момиче. Майка ти щеше да разбере. Но ми се иска да знаех…
— Трябваше да уреждаш погребението. Скърбеше.
— Трябваше да сме заедно като семейство. Имаше толкова много работа — да се подписват актове, да се говори с лекари и да се организира всичко, да се вземат цветя. Това, че съм зает, ми помагаше. Когато говорех с теб, не забелязвах, че нещо не е наред.
Луси кимна.
— Започнахме да се отдалечаваме, нали? Когато бях погълната от опитите си да спася брака си… а и Дан замина.
Артър протегна ръка и изтри една сълза от бузата и.
— Сега сме тук.
Луси се усмихна леко и огледа моравата.
— Направих градината на нищо.
— Няма значение, това е просто трева.
Тя се отпусна обратно на стола и подпря главата си с ръка.
— Често ли мислиш за мама?
— През цялото време.
— И аз. Взимам телефона, за да ѝ се обадя да си поговорим. И тогава си спомням, че вече я няма. Но се преструвам, че е тук. Представям си, че двамата сте си у дома, заедно, и че тя се суети наоколо, бърше прах или пише писма. Ако не мислех така, щеше да е непоносимо.
Артър кимна. Откъсна една маргаритка и я завъртя между пръстите си.
— Радвам се, че дойдох.
— И аз. Но трябва да се обадя на Дан и да му кажа, че всичко е наред.
— Наред?
— Когато замина с Бернадет, а после остави онова объркано съобщение за тигъра, аз се обадих на Дан. Помислих си, че може би…
— Какво?
— Че може да развиваш деменция или нещо такова.
— О, Луси, съжалявам. Мисля, че съм напълно здрав. Просто гривната отключи нещо в мен, имах нужда да науча повече за майка ти. Не съм искал да те тревожа.
Луси се вгледа в лицето на баща си. Имаше същите добри очи, същия червен нос както винаги. Реши, че всичко е наред.
— Радвам се, че си добре — въздъхна с облекчение тя. — А това с гривната и сигурен ли си, че е вярно? За талисманите и Индия?
— Да. — Той извади гривната от джоба си и ѝ я подаде.
Луси разгледа всеки един от талисманите. Поклати глава.
— Не прилича на нещо, което е на мама.
— Било е нейно. Знам, че е така.
— Тогава искам да разбера повече за нея. Разкажи ми за приключенията си.
Артър кимна. Обясни как е намерил гривната. Разказа на Луси за тигъра, запретвайки ръкава си до рамото, за да покаже раната. Изрази загрижеността си за Себастиян, който се справяше сам с остарелия Дьо Шофан. Каза и, че кучето на Майк се казва Луси. Също и за посещението си при Вира в пощата.
— Не мога да повярвам, че си направил всичко това — завъртя изумруда в слона Луси.
— Трябваше да ти кажа, но всичко изглеждаше толкова неправдоподобно.
— Но вече знам. — Тя му подаде гривната. — И сега накъде?
— Не съм сигурен — сви рамене Артър. — На палитрата има инициали С. Я. Собственикът на бижутерския магазин не знаеше какво значат.
— Трябва да продължиш.
— А ако разбера още неща, които е трябвало да си останат скрити? Колкото повече откривам, толкова повече въпроси се появяват.
— Не е ли по-добре да знаеш? Помниш ли, че преди да умре, мама ми даде кутията си на розови и бели райета? В нея има много снимки. Досега не можех да понеса да ги разгледам. Може да я донеса сега… — Тя остави изречението да увисне във въздуха.
Артър беше забравил кутията с райета като на захарна пръчка, която Мириам пазеше в шкафа над леглото. Беше попитала Артър дали има нещо против да я даде на Луси и той бе отговорил, че няма. Той пазеше хора, неща и събития в главата си и не беше сантиментален по отношение на снимки, не пазеше билети от влака, нито картички, нито сувенири от пътувания. Артър се втренчи в небето, а после в посипаната с пръст трева.
— Както искаш — отговори той.
Луси отиде да вземе кутията и двамата седнаха на кухненската маса. Когато тя отвори капака, Артър усети мириса на стара хартия, мастило и лавандулов парфюм.
Гледаше как Луси взима шепа снимки и ги разглежда една по една. Обръщаше ги насам-натам, след това се усмихваше. Тя вдигна една и Артър видя, че е от сватбата му. Кестенявата му коса се къдреше и падаше върху дясната му вежда. Ръкавите на костюма му бяха прекалено дълги, почти покриваха кокалчетата на пръстите му. Мириам носеше сватбената рокля на майка си. Тя се предаваше в семейството. Баба и също я беше носила. Беше и малко широка в талията.
— Сигурен ли си, че не искаш да ги разгледаш? — попита Луси.
Артър поклати глава. Не искаше да гледа снимки от миналото си.
Когато Луси свърши, тя се взря вътре в кутията.
— В ъгъла има нещо заклещено — каза тя и го подръпна с палеца и показалеца си.