— Дай аз да опитам — обади се Артър. Той успя да издърпа парче смачкана хартия. Подаде го на Луси и тя го приглади. Беше сиво, с избелели букви.
— Мисля, че е бележка от фирма или стара квитанция. — Тя се вгледа по-отблизо. — Името е Le De a Coudre d’or.
Спогледаха се неразбиращо.
— Не ми говори нищо — сви рамене Артър.
— Мисля, че d’or значи злато на френски — каза Луси. — Ще проверя на телефона си.
Артър взе хартийката.
— Мисля, че цифрите са 1969. Това е годината, когато с майка ти се оженихме.
Луси натисна няколко бутона, търсейки превод. Намръщи се и опита отново.
— Мисля, че открих нещо — изрече тя. — Le De a Coudre d’or. Означава Златният напръстник. В Париж има сватбен бутик с това име.
— Париж? — попита Артър. Спомни си карфиците на картата в стаята на Мириам. Великобритания, Индия… и Франция. Не знаеше дали карфицата беше забита в Париж.
Луси обърна екрана да му покаже. На снимката се виждаше очарователен магазин с една изискана права, бяла рокля на витрината.
На Артър му се стори, че за секунда сърцето му спира да бие. Е, можеше да е съвпадение. Златен напръстник на гривната с талисманите на Мириам и листче хартия от годината, когато се бяха оженили, с името на магазин, който се наричаше „Златният напръстник“. Трябваше да има връзка. Но беше ли готов да узнае още за жена си? Дали то щеше само да доведе до объркване и болка, особено след като талисманът напръстник може би щеше да го заведе в Париж?
— Мислиш ли, че трябва да отидем? — попита тихо Луси.
Артър се чудеше същото.
— Изглежда добра следа…
— Веднъж, когато си взе пенсията, мама ми даде малко пари. Каза ми да ги похарча за нещо лекомислено, но не го направих. „Похарчи ги за себе си. Избери нещо специално. Забранявам ти да купуваш с тях кухненски уреди или да плащаш сметки.“ Помня точно думите и — каза Луси. — Мислех да купя нещо хубаво, когато се роди бебето, но не стана така. Още пазя парите в гардероба, в един буркан от сладко.
— Трябва да ги похарчиш за себе си. Както е казала майка ти, вземи си нещо хубаво.
— Е, вече реших, че ще зарадвам и двама ни. Какво мислиш за едно пътуване до Франция? Може да минем през сватбения бутик.
Артър се замисли само за момент. Дори и да не откриеше нищо повече за гривната, щеше да прекара чудесно с дъщеря си.
— Звучи прекрасно. Съгласен съм — отговори той.
Напръстникът
Ако някога го бяха накарали да опише как си представя Париж, той щеше да отговори, че всъщност никога не се беше замислял много за това. Беше виждал Айфеловата кула на подложките за хранене, които Мириам беше купила на половин цена на разпродажбата в „Сейнсбърис“, и веднъж бе гледал предаване за туристически кораб, който разхождаше туристи нагоре и надолу по Сена, управляван от капитан, който, освен че страдаше от морска болест, беше и алергичен към това да помага на хората. Артър си бе помислил, че водата изглежда доста мътна и че ако трябваше да плава с нещо, то щеше да е един от онези елегантни бели круизни кораби с плувни басейни на борда, които обикаляха из Средиземно море. Париж просто не беше от местата, които го привличаха.
Мириам, от друга страна, се увличаше по всичко френско. Когато беше на промоция, тя се абонираше за списание, наречено Viva!!, в което имаше много снимки на елегантни жени, танцуващи през локви с чадъри в ръце, отпиващи кафе от миниатюрни чаши или носещи малки кученца в кошницата отпред на велосипедите си.
Доколкото си спомняше, тя никога не бе изявявала специално желание да отиде в Париж. Казваше, че цените в магазините са много високи. Артър мислеше, че знае това от списанието си. Самият той си беше представял едно клише — много хора, облечени с раирани блузи с нанизи чесън или багети, които се подават от кошниците им.
Представите му отново не се оправдаха. Сякаш всичко, което смяташе, че знае, или дори мислеше, беше пренаписано. Париж беше очарователен.
Артър стоеше от едната страна на улицата и наблюдаваше красива като пощенска картичка сцена. Една мършава черна котка се прокрадваше по тротоара пред него. Белият купол на Сакре Кьор блестеше на слънцето като глазирана торта. Иззад покритите с жалузи прозорци на един апартамент над кафенето долитаха звуците на цигулка.
Покрай него мина мъж на колело, който си подсвиркваше нещо мелодично и красиво. Усети миризмата на прясно изпечен хляб, идваща от сладкарницата, и устата му започна да се пълни със слюнка, когато видя розовите като фламинго бадемови сладки и целувки, подредени на висока купчина върху поставка за торта.