— Трябва да пийнем по чаша шампанско и да хапнем нещо в памет на Мириам — каза Силви. — Ще ви разкажа повече за това как се запознахме и колко се забавлявахме. Познавахме се само няколко месеца, но спомените останаха завинаги. Вие също може да ми разкажете. Да ми разкажете за живота си заедно и за децата си. Искам да науча повече за приятелката си.
Когато Артър отиде в кафето при Луси, беше минал повече от час.
— Вече си мислех, че ще останеш там цял ден — засмя се тя.
Той погледна часовника си.
— Господи, не съм разбрал, че съм се забавил толкова. Ти през цялото време ли беше тук?
— Беше прекрасно. Антъни ходеше само в „Старбъкс“!
— Madam?
Пред тях се появи сервитьор. Носеше черни панталони и черна риза, а на кръста му небрежно беше завързана престилка на сини и бели райета. Носът му имаше лека гърбица, което го правеше да изглежда сякаш трябва да е в ням филм от двадесетте години.
— Може ли още едно кафе с мляко — каза Луси.
— За вас, monsieur?
Артър се втренчи объркано.
— Може би кафе? Нещо за ядене?
— Кафе, да. Точно това ми трябва. — Той се обърна към Луси. — Искаш ли нещо за обяд?
Тя потупа корема си.
— Вече изядох два шоколадови кроасана, така че ще го пропусна. Но френската лучена супа изглежда много вкусна. Видях да носят няколко купи.
— Тогава ще си поръчам точно това.
Сервитьорът кимна.
Артър сложи салфетката на коленете си.
— Силви потвърди, че е купила и изпратила напръстника като сватбен подарък. Майка ти е живяла тук известно време.
— Колко интересно, че е живяла в Париж, а не ни е казала нищо. Имаш ли представа защо?
Артър поклати глава.
— Но вече знам историята на още един от талисманите.
Кафетата им и супата на Артър пристигнаха след няколко минути. Той надникна в кафявата пръстена купа. Отгоре имаше дебел крутон от „Груйер“.
— Мисля, че сервитьорът те харесва — каза той. — Видях го да те гледа, докато пресичах
— Просто иска да оставя голям бакшиш — изчерви се Луси.
— Най-вероятно не е така.
Артър вдигна очи. Дъщеря му изглеждаше толкова хубава с порозовялата си ключица и луничките. Сякаш някакво було се бе вдигнало от лицето и, отнасяйки напрежението и болката със себе си. За момент се зачуди дали да ѝ го каже, но не успя да намери правилните думи. Вместо това погледна отново в купичката си.
— Супата наистина е много хубава — каза той. — Не знам как правят лука толкова крехък.
Седяха мълчаливо, докато той свърши. Луси взе от масата до тях един вестник, оставен от възрастен мъж с черен пудел, и започна да го разглежда.
Артър наведе купичката си, за да събере и последната лъжица супа. Топлината в корема му и слънцето, което се процеждаше през дърветата, го караха да се чувства спокоен и отпочинал. Не усещаше раменете си така напрегнати. Сега, когато беше тук с Луси, имаше време да помисли върху предишните няколко седмици. Погледна към бутика.
— Знаеш ли, докато пътувам и се срещам с хора, които са били част от живота на Мириам, научавам, че те запомнят с нещата, които си казал или направил. Нея вече я няма, но продължава да живее в сърцата и спомените на хората.
— Това е мило.
— Не съм сигурен дали някой ще си спомня за мен с такива добри чувства.
— Не говори глупости, тате.
— Не говоря глупости. Колкото повече научавам за необикновения живот на майка ти преди мен, толкова по-ясно става, че никога не съм направил нищо рисковано, не съм пътувал и не съм срещнал някого, който да ме е запомнил.
— Но сега правиш точно това. Никога не е прекалено късно.
Артър вдигна рамене.
— В момента си доста чувствителен, тате — поклати глава Луси. — Не може да не е така. Измина дълъг път дотук и научаваш неща за мама, които никога по-рано не си чувал. Но може да си сигурен, че винаги ще си част от моя живот. Винаги ще си специален за мен.
Артър кимна леко, благодарен за милите и думи.
— Благодаря. — Чувстваше, че на свой ред трябва да каже нещо. Искаше да каже на Луси, че я обича от момента, в който се бе родила. Беше чувал Мириам да го казва отново и отново с такава лекота. Но тези думи никога не бяха идвали лесно при него. Когато Луси беше дете и спеше, той я целуваше по челото и прошепваше: „Обичам те“, но тук, на обществено място, в кафенето, ами, не можеше да отговори по същия начин. — Аз, ъм… е. И при мен е същото.