— О, тате.
Усети как Луси внезапно обвива ръце около шията му.
— Добре ли си? Какво има?
— Просто мама много ми липсва, това е всичко — подсмъркна Луси. — Щеше да е толкова хубаво, ако сега и тя беше с нас.
— Знам. — Той я потупа по гърба, знаейки, че каквото и да каже, то няма да промени нещата.
Луси се отдръпна първа. Бръкна в чантата си за кърпичка.
— Madame? — Сервитьорът се появи до нея. Повдигна едната си вежда. — Добре ли сте? — Той хвърли поглед към Артър, сякаш го обвиняваше, че е разстроил младата си придружителка.
— Да. Добре съм. Това е баща ми. Добре сме.
— Добре сте?
— Да. Благодаря, че попитахте. Просто ми трябва кърпичка — отговори Луси.
Сервитьорът изчезна и след това се появи, плъзвайки кутия с кърпички на масата.
— За вас.
— Merci. Много сте мил.
— Клод — каза сервитьорът. — Казвам се Клод.
— Аз черпя — настоя Луси, след като избърса очи и издуха носа си. — Мога да похарча парите си за каквото искам. Нали помниш?
— Да, скъпа — усмихна се Артър, преструвайки се на мъж под чехъл.
Отиде до тоалетната и когато се върна, видя, че Клод говори с дъщеря му. Сервитьорът държеше една табла под мишница, а Луси се усмихваше и навиваше кичур коса с ръката си. Артър се наведе да завърже отново връзките на обувките си, а когато видя, че все още си говорят, провери колко евро има в портфейла си. Когато Клод се отдалечи от масата, Артър се върна при Луси.
— Всичко наред ли е?
— Да. Всичко е наред — отговори Луси. Страните и бяха зачервени.
— Видях те да говориш със сервитьора.
— А, да. Той, ъм… — Тя прочисти гърлото си. — Попита ме дали искам да се разходя с него тази вечер. Беше малко неочаквано.
— Това е съвпадение, защото Силви ме покани на вечеря.
Двамата се спогледаха и се засмяха.
— Надявам се да си отговорила с „да“ — каза Артър.
Среща в Париж
Артър покри брадичката си с пяна за бръснене и взе бръснача. Спря се пред огледалото в банята на хотела и огледа отражението си. Струваше му се странно да се старае за външността си. Щеше да се срещне с непозната за вечеря в петък вечер, в Париж. Учудваше се, че някой така очарователен като Силви няма други планове за вечерта.
Пръстите му бяха изтръпнали. Не искаше да мисли прекалено много за това, за да не се опита да се откаже. В петък вечер двамата с Мириам вечеряха риба с пържени картофи пред телевизора. Но си каза, че със Силви излизаха, за да говорят за Мириам, да споделят спомени и истории. Това беше нещо, което трябваше да иска да направи, а не да го отбягва.
Онова, за което се опитваше да не се тревожи, беше какво щяха да ядат. Дали всички френски ресторанти сервираха жабешки бутчета и готвеха всичко с чесън? За момент изпита копнеж по някой от пайовете на Бернадет. Липсваха му домашните ѝ ястия, както и компанията ѝ. Надяваше се Силви да го пощади.
След обяда в малкото кафене срещу сватбения бутик двамата с Луси бяха отишли на пазар. Той рядко ходеше да пазарува с Мириам. Ако го направеха, то той предимно се мотаеше пред пробните и гледаше часовника си. Мириам вдигаше ризи и панталони пред него, а след това или кимваше и ги слагаше в кошницата, или ги отнасяше и отново ги закачаше на стенда за дрехи. След това те сякаш магически се появяваха в гардероба му, готови да ги облече, като гънките от магазина бяха изгладени, а етикетите отрязани. По същия начин, когато в семейството имаше рожден ден или на Коледа, на кухненския плот се появяваха подходящи подаръци, добре опаковани в ярка подаръчна хартия и с панделки и етикетчета, на които пишеше „От Мириам и Артър“. На него всъщност му харесваше идеята да купува подаръци за семейството си, да избере нещо, което може да им хареса, но това беше царството на Мириам. Тя го вършеше с удоволствие.
Този път преживяването се оказа приятно. Двамата с Луси се разходиха по улиците, без да бързат. Опитаха различни френски сирена и различни видове зехтин. Откриха магазин с финална разпродажба и Луси настоя той да си купи пет нови ризи, два пуловера и нов панталон. Докато стоеше в пробната и гледаше отражението си в новите дрехи, дори и той трябваше да признае, че изглежда по-млад.
Купи малко букетче фрезии за Силви и една брошка с черна котка за Луси, когато тя не гледаше. На витрината на един антикварен магазин видя семпъл наниз от перли и ги посочи на Луси.
— Мисля, че на майка ти много щяха да ѝ харесат.
Луси се съгласи.
— Колко добре я познаваш — каза тя.