— На нея наистина ѝ харесваше тук — отговори Силви. — Идвахме няколко пъти да се разхождаме, да говорим и да планираме бъдещето си. Бяхме пълни с младежка увереност. Аз щях да съм най-добрият дизайнер на сватбени рокли в света. Всички известни жени и всички филмови звезди щяха да искат да носят рокля на Силви Бурдан. Но минават седмици, месеци и години и човек става по-разумен. Разбира, че мечтите са просто мечти.
— Но вие имате магазина си. Справили сте се невероятно добре. Помагате мечтите да се сбъдват.
— А мечтите на Мириам сбъднаха ли се? Тя казваше, че иска да срещне подходящ мъж, да има много деца и да живее извън града в къща с голяма градина.
— Казала е тези неща? Нищо за тигри и чаровен, богат писател?
— Шегувате се с мен, нали?
— Донякъде. — Спряха и се загледаха в една лодка с гребла, която преминаваше край тях и пореше водата с цвета на живак на угасващата светлина. — Имахме малка къща, две деца и живеехме в покрайнините на града. Страхувам се, че животът ѝ с мен не е бил този от мечтите ѝ.
— Мисля, че от двете ни тя е тази, която постъпи правилно. Аз нямам деца. Винаги бях прекалено заета с работата си. Вместо бебета имам чудесен магазин. Дамите, които идват да ме видят, са като мои дъщери. Имам много, много дъщери — засмя се Силви. — Надявам се някои да ме помнят след големия ден. Понякога ми се иска мечтите ми да бяха по-простички или да съм имала време и за магазина си, и за семейство.
Намериха малък бар, от който ехтеше смях, и седнаха на една черна маса от ковано желязо на тротоара.
— Дори и аз не знаех за това място — възкликна Силви. — Превръщате ме в изследовател, Артър.
Когато се върнаха пред сватбения бутик, минаваше два след полунощ. Артър изпита чувство на вина, осъзнавайки, че не бяха говорили много за Мириам. Бяха си бъбрили за Йорк и за Луси и Дан. Разказа на Силви за Бернадет и Фредерика и още от историите на другите талисмани. На свой ред Силви му разказа за любимите си през годините и как едва не бе напуснала Париж, за да живее във воденица в провинцията с безпаричен художник, но се осъзнала, преди да мине под венчило.
— Имам булчински магазин, но самата аз никога не съм била булка — каза тя.
Когато наближиха бутика, пулсът на Артър се усили. Какъв беше етикетът в такива случаи — целувка по бузата? Двете бузи? Прегръдка? Не беше сигурен. Когато застанаха пред витрината, той се смълча.
— Прекарах чудесно, Артър. Отдавна не се бях смяла толкова.
— Аз също.
Разбра, че не трябва да се престарава със Силви. Между двамата съществуваше естествена непринуденост, която не бе усещал с никого освен с жена си. Силви беше свързана с Мириам и това го караше да иска да е близо до нея. Искаше да докосне линиите около очите и, да погали бузата и. Тя застана малко по-близо до него. Усещаше дъха и на шията си, виждаше как краищата на миглите и се извиват нагоре, виждаше и малката бразда между веждите и.
Искаше да я целуне.
Да я целуне?
Откъде беше дошла тази мисъл? Трябваше да иска да целува само жена си.
Силви му се усмихна, сякаш бе прочела мислите му.
Усети как собствената му ръка се плъзва около талията ѝ. Дали да се отдръпне, преди да е станало прекалено късно?
Докато все още мислеше за това, устните им се срещнаха.
Странно беше да целува друга. Искаше да спре и да помисли за това, преди да продължи, но не можеше да се отдръпне.
Имаше нужда от човешки контакт, от усещането отново да се чувства желан. Устните и бяха меки и топли. Времето сякаш не съществуваше.
Силви се отдръпна първа.
— Вече става студено. — Тя потрепери, загръщайки рамене по-плътно с шала си. — Искаш ли да се качиш за едно кафе?
Артър не бе очаквал такъв въпрос. Но беше естествен завършек на вечерта — да седнат и да поговорят повече. Можеше да ѝ зададе още въпроси, онези, които беше забравил да зададе. Но щеше и да е опасно. Дали беше възможно тя да мисли за нещо повече от кафе?
— Трябва вече да се прибирам в хотела — отговори той. — Луси може да се чуди къде съм.
Това прозвуча глупаво още в момента, в който го каза. Разбира се, че имаха отделни стаи. Нямаше да се видят до закуска.
— Но Луси отиде де се срещне с приятеля си, сервитьора?
— Да. Клод.
— Сигурна съм, че дъщеря ти вече е голямо момиче.
— Да, но аз винаги ще се тревожа за нея.
— Сигурна съм, че Клод ще се погрижи да се прибере у дома без проблеми. А има и мобилен телефон, нали?
— Да. — Артър извади своя телефон от джоба. — О, виж. Оставила е съобщение. — Той го отвори. Луси го беше изпратила преди двадесет и пет минути. Казваше му да не се притеснява, че е на път към хотела и ще го види на закуска в трапезарията в девет часа. — Е, това е добре — усмихна се той.