— Значи ще се качиш за кафе, да?
Артър сложи телефона в джоба си. Остави ръката си вътре известно време.
— Аз… — започна той.
Силви го прекъсна. Вдигна гордо брадичка.
— Знаеш ли, Артър, понякога се чувствам самотна. Струва ми се, че времето минава край мен. Много бих искала да останеш за кафе, а може би и да прекараш нощта с мен. Срещам се с мъже, които са млади и са младоженци, срещам се с бащи на булките, които понякога ми предлагат каквото не би трябвало да предлагат. Аз съм професионалист и казвам „не“. Не срещам много хора, които харесвам, към които изпитвам нещо.
Артър усети болката на желанието в стомаха си. Не беше очаквал отново да изпитва това към някого. Беше сладко, но освен това го караше да чувства вина. Това не беше желание, което се изпитва към филмова звезда или някоя недостижима жена, което можеше да се приеме в един брак. Но Силви беше от плът и кръв. Беше красива и беше тук, и го канеше да се качи в стаята ѝ.
Чувстваше се, сякаш щеше да изневери на жена си.
Тази мисъл го порази. Разбира се, можеше да си каже, че Мириам вече я няма, така че как можеше да ѝ изневерява? Но знаеше, че ще се чувства така, сякаш го е направил. Силви беше приятелка на жена му. Макар и това да е било преди много време, не можеше да предаде Мириам.
Остави ръцете си да паднат край тялото му.
— Съжалявам, Силви. Много бих искал да изпия едно кафе с теб, но… — Той сведе поглед.
Силви стоеше неподвижно. Кимна с глава.
— Мисля, че разбирам.
— Надявам се да е така. Защото мисля, че си прекрасна. Ти си красива и елегантна, и жизнерадостна, и умна. Но.
— Но все още си влюбен в друга?
Артър кимна.
— В жена ми. И мисля, че винаги ще бъда. Ако някога ще има друга, а аз изобщо не мога да си представя това, тогава няма да искам да бързам. А съм тук само още една вечер и за мен това не е достатъчно. Ако срещна някого, иска ми се да мисля, че Мириам би разбрала.
— Според мен тя би искала да си щастлив.
Силви извади ключовете от чантата си.
— Не съм сигурен дали след това ще съм щастлив. А ми се иска да е така. Искам да е прекрасно, искам да имам чувството, че е било правилното решение.
Тя докосна огърлицата си.
— Може и да не повярваш, но някога имаше време, когато изобщо не се налагаше аз да правя предложения. Мъжете ме причакваха, следваха ме.
— Напълно вярвам в това. Ти си tres magnifique. — Двамата се засмяха на опита му да говори френски. — Но… — той бръкна в джоба си и извади гривната — … докато не узная всички истории, не мога да продължа. Не съм готов за друга жена освен съпругата ми.
— Ти си почтен човек. — Силви сви устни. — Въпреки че, ако продължиш търсенето си, може да откриеш неща, които не искаш да чуеш.
— Вече открих такива.
— Може да има още.
Артър усети, че тонът и е станал по-хладен. Взе ръката и.
— Има ли нещо, което знаеш, Силви?
Видя проблясък в очите и, докато отричаше.
— Non. Беше просто предположение.
— Ако знаеш нещо, моля те, кажи ми.
— Както казах, Мириам ми писа няколко пъти.
— Какво има?
Силви задържа дъха си. След това каза:
— Ако искаш да разбереш повече, трябва да намериш приятелката и Сони.
— Сони? — попита Артър.
— Ако си спомням правилно, правеше бижута.
Артър си помисли за гривната.
— Знаеш ли фамилията и.
— Хм. Мисля, че започваше с Я. Да, Ярдли. Помня го, защото моя братовчедка се ожени за мъж със същото име. Имам добра памет, нали?
— Да, отлична. Сони Ярдли. Върху талисмана палитра има инициали С. Я. Струва ми се, че може да има връзка. Знаеш ли къде мога да я намеря?
— Не.
— Можеш ли да си спомниш още нещо, свързано с нея?
— Струва ми се, че брат и може да е бил художник, но нищо друго — намръщи се Силви.
— Ще се опитам да я намеря.
— Ако я откриеш, тя може би ще ти каже онова, което искаш или не искаш да знаеш.
— Какво значи това?
— Ще разбереш сам — сви рамене Силви.
Артър виждаше, че Силви иска да се прибере. Беше наранил гордостта и. Целият разговор се бе върнал към жена му. Той я целуна по бузата, благодари и за любезността и тръгна към хотела си. Усещаше как съжалението тежи в стомаха му, но знаеше, че е постъпил правилно.
Нощното небе вече беше нашарено с бледосиньо, подготвяйки се за новия ден, а звездите избледняваха. Той обви пръсти около гривната и я стискаше здраво чак докато стигна до хотела. Преди да използва въртящата се врата, той спря да оправи яката си. През това време улови движение с крайчеца на окото си. Обърна се и видя Луси и Клод да стоят заедно на улицата. Луси го целуна по бузата и се отдръпна.