Артър се забави, така че стигнаха до вратата на хотела заедно.
— О, здрасти, тате — каза тя прекалено небрежно.
— Здравей. Добре ли прекара?
— Да, много. А ти?
Артър погледна към изгряващото слънце.
— Да — отговори той. — Да, прекарах добре. Въпреки че не мисля, че отново ще видя Силви. Аз… ами, аз… ъм, майка ти…
Луси кимна и отвори вратата.
— Разбирам, тате. И Клод беше само за една вечер. Понякога в това няма нищо лошо.
Букфейс
Беше хубаво отново да е в собственото си легло, в собствения си дом. След като беше спал в хостел, на дивана на Майк, в бутиков хотел в Париж и в имение в стая с тапети на оранжеви и черни райета, Артър искаше да е в собствената си стая. Тук му беше познато и се чувстваше спокоен и в безопасност, сякаш е в пашкул. Можеше да пие чая си, когато пожелае.
Остана да лежи известно време, мислейки за целувката си със Силви, повтаряйки момента, в който устните им се срещнаха, отново и отново в ума си. Все още можеше да усети мекотата на талията ѝ, топлината на тялото ѝ, притиснато към неговото. В стомаха му се надигна гореща вълна и той раздвижи ръцете си, за да я почувства. Когато затвори очи, Артър се пренесе в Париж. Усети парфюма ѝ.
Не съжаляваше за решението си да не пие кафе с нея, но не можеше да не се чуди докъде би могло да доведе това. Какво ли щеше да се случи, ако я беше последвал горе в стаята ѝ? Дали щяха да се любят, или той щеше да избяга в нощта, без да може да доведе това докрай? Никога нямаше да разбере. Беше прекарвал нощта само с жена си. Идеята да е с друга жена го караше да изпитва и гадене, и чувство на любопитство. Отвори очи, обърна се на една страна и стана от леглото, ядосан заради непристойните си мисли. Но въпреки това в сърцето му остана едно малко зрънце копнеж.
Облече панталоните и ризата, които беше купил с Луси в Париж, и сложи ризата, която миришеше на Силви в коша за пране. Когато видя отражението си в огледалото, той се учуди, че изглежда добре. Косата отгоре на главата му беше пораснала. Мириам вече щеше да настоява да отиде при бръснаря в селото, но на него доста му харесваше. Вдигна ръка и я разроши.
За момент си помисли да започне обичайните си занимания, да придаде форма на деня. Улови се да поглежда часовника си, за да види дали вече е време да си направи препечена филийка. Но след това си помисли: „По дяволите“. Днес щеше да се остави на течението и да види какво ще стане.
В кухнята изяде една ябълка, застанал бос, загледан през прозореца към градината. С учудване установи, че оградата около нея изглежда прекалено висока. Защо двамата с Мириам бяха избрали толкова високо съоръжение, което закриваше гледката към градините на съседите им? Много по-добре щеше да е ниска ограда с колчета.
Оставаха само още три талисмана, чиито истории да научи. Но единствената му нишка беше едно име. Сони Ярдли. Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни Мириам някога да е споменавала жена на име Сони.
Започна издирването си с телефонния указател, премествайки пръста си внимателно надолу по буквата Я. Имаше двама души с името С. Ярдли, но когато се обади, единият беше Стив, а другият Стюард. Предположи, че може да се е омъжила и да е сменила името си или дори вече да не е жива. Разстроен, че няма ресурсите да проведе издирването си, той изчисти къщата от долу до горе. Не го направи, защото беше част от обичайните му занимания, а защото къщата имаше нужда от това. Понеже се беше разхождал къде ли не през по-голямата част на последните две седмици, всички повърхности бяха покрити с тънък слой прах. Запя мелодията, която бе свирил акордеонистът в малкия бар, където бяха ходили със Силви. Поля Фредерика и я изнесе навън в алпинеума, за да подиша малко чист въздух.
Тъкмо си беше приготвил сандвич с шунка и чаша мляко, когато звънецът на входната врата иззвъня. Бернадет. Скочи на крака, а след това прокара ръка по новата си риза. Дори и не се замисли да застане като статуя. Всъщност щеше да се радва да я види. Сигурен беше, че тя ще иска да чуе всичко за Париж. Дори и беше купил малък подарък — памучна торбичка с лавандула, върху която беше избродирана птичка, носеща плик. Отвори вратата, усмихвайки се. За негова голяма изненада на прага стоеше не Бернадет, а Нейтън.
— Здрасти, Човече тигър.
— О, Нейтън. Здравей.
— Не ме очакваше, нали?
— Не, ъм, помислих си, че може да е майка ти.