— Тя не е ли тук? — попита Нейтън. Избърса нос с опакото на ръката си. Върху бялата му тениска с големи черни букви пишеше: РОДИТЕЛСКИ СЪВЕТ.
— Не. Не съм я виждал Бях във Франция с дъщеря си.
Очакваше младежът да свие рамене и да си тръгне, промърморвайки, че ще я намери на друго място, но той не помръдна, сякаш беше пуснал корени на прага. Двамата се изгледаха един друг.
— Дали ще искаш да влезеш за чаша чай? — попита Артър.
Нейтън сви рамене, но влезе.
— Оттук. Ако обичаш. Чувствай се като у дома си.
— Къщата ти прилича малко на нашата. — Нейтън влезе във всекидневната. Отпусна се на дивана и прехвърли крака на облегалката. — Същото разположение е, само че мама явно обича ярките цветове. — Той извъртя очи. — Твоята е някак неутрална и успокояваща.
— Така ли? На мен ми се струва някак старомодна.
— Изглежда добре — сви рамене Нейтън.
Отново настъпи странна тишина, сякаш и двамата чакаха другият да заговори или сякаш разбираха, че всъщност нямат какво да кажат.
— Ще включа чайника — каза Артър.
Той излезе забързан, приготви един чайник с чай и след това добави и чинийка с бисквити върху подноса. Когато го внесе, намери Нейтън да разглежда снимките върху полицата над камината. Имаше няколко на децата, когато бяха малки, и семейна снимка, направена на осемнадесетия рожден ден на Луси, когато бяха наели залата в местния културен център и Вира от пощата се беше появила, макар и да не бе поканена.
— Откри ли Франсоа дьо Шофан? — попита Нейтън.
— Да. Ходих в къщата му. — Артър остави подноса. — Адресът е този, който ти ми даде.
— Голяма, бяла, като къща в имение?
— Точно така.
Нейтън цъкна с език и отново седна.
— Това е готино, да се видиш с истинска легенда. Къщата му пълна ли е с книги? Той с кадифен халат ли се разхождаше, пушейки от ония тънки пури? Обзалагам се, че има приятелка и тя е само на двадесет и една или нещо такова.
Артър си спомни съсухрения старец, който седеше сам на тавана. Но не искаше да разбива илюзиите на Нейтън.
— Беше много полезно посещение — отговори той. — Да, имаше много книги. Но беше доста… ъм, зает, така че стоях съвсем малко.
— Взе ли автограф от него?
— Не. Не взех. Но получих книга с негови стихове.
— Страхотно. Може ли да я видя?
Тогава Артър си спомни, че за последен път я беше видял да грее в оранжево на една пейка под улична лампа в Лондон.
— Страхувам се, че веднага я загубих.
— О. — Нейтън погледна надолу. Бретонът падна върху лицето му.
Артър наля чая и му предложи бисквита.
— Всъщност щях да ти искам помощ.
— Аха?
— Веднъж чух Вира от пощата да говори за нещо, наречено Букфейс. Очевидно там може да търсиш хора по имената им и да се опиташ да ги намериш. — Или да ги преследваш, в случая на Вира, която се бе опитвала да открие бивше гадже от ученическите си години. — Трябва да намеря още един човек.
— Искаш да кажеш Фейсбук?
— О, така ли? Тогава Фейсбук. Той какво прави?
— Както казва жената от пощата, можеш да търсиш хора, да им ставаш приятел в нета, да постваш статуси, да качваш снимки и разни неща.
Това беше като чужд език, но Артър кимна сякаш разбираше.
— По едно време всички се бяха вманиачили по него, но сега вече не впечатлява никого, освен старците. Всички над трийсетте го използват.
— Опитвам се да намеря Сони Ярдли. Ще използваш ли компютърните си умения да ми помогнеш?
Нейтън засърба шумно чая си.
— Ще проверя довечера. Телефонът ми прави номера. Знаеш ли, че всеки, който има айфон, го изпуска? Моят сутринта падна в кенефа. Знаеш ли още нещо за Сони? На колко години е?
— Около моята възраст.
— От ерата на динозаврите, ха-ха.
— Определено от праисторически времена.
— Добре, разчитай на мен.
Изпиха чая си и Нейтън изяде всичките бисквити.
— Значи не можеш да намериш майка си — отбеляза Артър.
— Не. Сигурно е в селото да се погрижи за някоя от изгубените си каузи.
— Майка ти е много мила жена.
— Знам. — Нейтън се поколеба с отворена уста, след това тръсна глава. — Понякога се чудя защо иска да отида в университет толкова далече. Искам да кажа, че понякога може да съм непохватен досадник, но… разбираш ли, сякаш иска да се отърве от мен.
— Според мен просто търси най-доброто място, това, което ще е най-подходящо за теб.
— Мислех си, че може би ще иска да отида в някой университет наблизо, така че да живея у дома с нея, но… — Той сви рамене.
— Казвал ли си и това?
— Не. Тя си е втълпила, че ще уча в университет и че трябва да избера някоя истинска специалност. За да си намеря добра работа, като завърша, дрън-дрън, за да мога да си купя къща, дрън-дрън. Нямам представа какво ще правя с диплома по английски. Искам да кажа, мога да говоря английски, така че какъв е смисълът да уча за него?