— Е — изрече Артър, осъзнавайки, че той вероятно не е най-подходящият човек, който да дава съвети на един осемнадесетгодишен младеж. — Ти какво искаш да учиш?
— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — поклати глава Нейтън.
— Защо да не ти повярвам?
— Защото е така. Защото и мама не иска да ме чуе.
Артър си спомни как седеше в градината с Луси, когато бе обещал да я изслуша и как това беше катализаторът да започнат да изграждат мостове и отново да станат семейство.
— Аз съм добър слушател — каза той. — Имам цял ден.
Нейтън прехапа долната си устна.
— Имаш ли още бисквити?
— „Бърбънс“?
— Предпочитам с крем.
— Ще видя какво имам.
Когато отиде в кухнята, Артър нарочно даде на Нейтън повече време да помисли за това дали иска да говори или не. Той винаги сякаш имаше много малко думи. Върна се във всекидневната и му подаде чинийката, пълна с „Джами Доджърс“ и „Парти Рингс“.
— „Парти Рингс“ — възкликна Нейтън. — Обожавам ги. — След това сигурно се сети, че не е възпитано да се вълнуваш така заради бисквити с глазура. — Добре, Човече тигър. Искаш да знаеш какво искам да уча. Ами, искам да правя сладкиши.
Артър преработи информацията. Внимаваше изключително много да не се усмихне и да не изглежда изненадан.
— Сладкиши? — повтори той без никакво изражение.
— Казах ти. — Нейтън издуха бретона си. — Когато казах на мама, тя ме погледна сякаш съм се побъркал.
— Аз не мисля, че си се побъркал — сложи ръка на рамото му Артър. — Не те съдя.
Нейтън пое дълбоко въздух.
— Знам. Съжалявам. Обаче обичам да пека. Винаги съм обичал. Понякога помагам на мама в кухнята. Тя ми казва, че печенето не е истинска специалност, че трябва да уча нещо полезно. Когато и говоря, не иска да ме чуе. Тя може да прави кифлички с наденица и пайове, но аз не мога.
— Печенето е полезно. Може да станеш сладкар или да имаш собствена сладкарница…
— Или свой ресторант, или свой асортимент продукти. Знам това. Но тя просто не го разбира. Винаги е толкова заета с грижите за други хора.
— Тя мисли за теб повече, отколкото за всеки друг.
Нейтън отмести поглед.
— Знам. Предполагам. Виж, Артър, мислиш ли, че… ъм… може да поговориш с нея. Да я накараш да ме подкрепи.
— Не мисля, че ще ме послуша.
— Не. Ще те послуша — изрече бързо Артър. — Тя много те цени. Виждам го.
Артър усети как гърдите му се изпъчват малко.
— Ще опитам — кимна той.
Бернадет искаше да повлияе положително на сина и, а сега, точно обратното, Нейтън също го молеше за помощ.
— Благодаря. Имаш ли нещо против, ако те попитам още нещо? Но искам да ми отговориш честно — каза Нейтън.
Артър отдръпна чашата от устата си.
— Да, разбира се.
Нейтън потърка носа си.
— Мама ще умре ли?
Артър се задави. По чинийката и в скута му се разля чай. Той скочи и се изви назад, а чаят се разля по слабините му, така че изглеждаше сякаш се е подмокрил.
— Какво да направи?
— Просто този път искам да съм по-подготвен — изрече Нейтън, без да дава израз на някакви чувства. — Когато тате умря, това дойде като шок. Намерих документите и със записани часове за болницата…
Какви часове за болницата? Артър не знаеше нищо. Бернадет не му се беше доверила. Когато идваше да го види, винаги ставаше въпрос само за него, как се чувства, какво прави. Той никога не питаше за нея.
— Всъщност не трябва да четеш чужди неща.
Опита се да подсуши панталона си с кърпичка.
— Трябвало е да ги скрие по-добре, а не да ги оставя наоколо — сви рамене Нейтън. — Трябва да отиде в раковото отделение. Това ли и е? — той не дочака отговора на Артър. — Реших, че трябва да знам повече, за да се погрижа за нея. Тя смята, че като не ми казва, ме пази, но така само влошава нещата. Мислех, че сигурно знаеш. Не може да не ти е казала нещо.
— Не. Нищо.
Може би щеше да го направи, ако беше готов да я слуша. Как беше изтърпявала сълзливата му унилост, криенето му от нея? Беше я приел за даденост.
— Мисля, че трябва да говориш с нея — каза тихо Артър. — Трябва да сте честни един с друг. Кажи и какво мислиш за университета. Кажи и, че се тревожиш за нея. Поговорете истински.
Артър се беше втренчил в дъното на чашата си, сякаш гадаеше по чаените листа, макар че бе направил чая с пакетче.