— О. Съжалявам.
— Много се стараех да се получи, но не стана — сви рамене Тери.
— А майка ти…? — попита предпазливо Артър.
— О, нищо и няма — засмя се Тери. — Виждаме се почти всеки ден. Дори си има приятел. Прекрасен човек, живее през две къщи от нея. В неделя ходим заедно на обяд. Както и да е, най-добре да се залавям за работа — да кося тревата, да търся костенурки. Ще кажеш ли на Луси, че съм питал за нея?
— Да. Ще и кажа. Довиждане. — Докато се отдалечаваше, Артър се замисли дали поздравите на Тери за Луси са нещо повече от просто приятелски и реши, че ако не бяха, той няма нищо против.
Когато стигна до къщата на Бернадет, той почука на вратата. Прозорците на всекидневната бяха отворени, затова реши, че вътре има някой. Представи си я в коридора, притиснала гръб до стената, да се крие от него. Как може да е бил толкова жесток и абсурден? Долови металически звук от рок музика, затова се изправи и извика:
— Нейтън?
Но не получи отговор.
Чувствайки, че е прекалено нахално да мине зад къщата, той се прибра у дома. Червената лампичка на телефонния секретар не мигаше. Сони Ярдли все още не му се беше обадила.
Щеше да се наложи да вземе нещата в свои ръце.
Колежът гъмжеше от студенти. Движеха се вкупом през района на рецепцията и по тръгващите от нея коридори като купчина термити. Младостта и енергията, които го заобикаляха, накараха Артър да се почувства много, много стар. Тези младежи сигурно мислеха, че целият им живот е пред тях, без да знаят, че той ще мине само докато примигнат.
Лесно беше да си представи Мириам сред тях. Някои тенденции в модата бяха същите — тъмни сенки, дълги, целуващи миглите бретони, къси, кокетни поли. Тя беше започнала да носи дрехи за по-възрастни, когато започнаха да излизат заедно, сякаш бе затворила някъде част от себе си, когато се бяха срещнали. Имаше и някои тенденции, които го учудиха — дупки във веждите, татуировки навсякъде.
На рецепцията попита за г-жа Ярдли от катедрата по изкуства или бижута. Жената зад бюрото имаше телефон, долепен до едното ухо, и мобилен до другото. Говореше ту по единия, ту по другия. Пред нея имаше и отворена папка, която тя в същото време разглеждаше. Когато затвори и двата телефона, Артър каза:
— Имате нужда от още една ръка.
— Ъ? — Тя го погледна гневно, сякаш готова да се занимава с поредния студент, загубил айфона си.
— Като октопод, за да може да свършите всичко, което трябва да свършите.
— Не думай. — Жената пъхна една дъвка в устата си. Имаше кръгло лице, а платинената и коса беше свита на стегнат кок. — Вие за клуба на среброкосите сърфъри ли сте?
— Сърфинг? Преподават ли го тук?
— Да се шегувате ли се опитвате?
— Не. — Нямаше представа за какво говори тя. — Търся катедрата по бижутерство. Надявам се да открия Сони Ярдли.
— Днес няма да можете. Болна е. Не е на работа от няколко седмици.
Надеждите на Артър угаснаха.
— Но работи тук, нали?
— Да, но само на хонорар. Това е последният и семестър и ще се пенсионира. Може да потърсите Адам. Той взима часовете и. Стая 304.
Рецепционистката го упъти към стаята, която беше в старата част на колежа. Фоайето, в което бе влязъл, бе модерно, цялото в стъкло. Дълъг коридор свързваше тази постройка с друга, викторианска сграда, от червени тухли. Прозорците бяха високи, с многобройни малки стъклени панели, а стените бяха облицовани с лъскави тъмнозелени и кремави плочи. Накара го да се почувства сякаш отново е в училище. Всеки момент старата му учителка г-жа Кланчард щеше да се появи от класната стая, пошляпвайки заплашително с дървена линия по ръката си. Той потрепери и продължи, четейки табелите на вратите. Студио по керамика, скулптура, работа с хартия, стъкло. Най-после откри стая 304.
В стаята имаше подредени в кръг студенти. Някои стояха пред триножници, други седяха на дървени пейки. Пред всички имаше празни бели листове. В средата на стаята стоеше един мъж. Беше по-възрастен от останалите и беше облечен с червена карирана риза и дънки, през които се подаваха коленете му. Зарови ръка в косата си.
— Адам? — тупна го по рамото Артър.
— Да! — извика мъжът, сякаш футболният му отбор бе вкарал гол. — О, слава богу, че сте тук. Чакаме ви.
Жената на рецепцията сигурно се беше обадила предварително.