— Аз съм Артър Пепър. Аз…
— Артър. Да. Чудесно. — Адам потрепна. — Вижте, трябва да се обадя. Жена ми отново заплашва да ме напусне. Ако не се обадя, ще ми отреже топките. Елате в онази стая. Ще се забавя само пет минути.
Той тръгна бързо и Артър го последва.
Помисли си, че пет минути са доста кратко време, за да спечели човек жена си, особено ако тя държи нож, но направи каквото му казаха.
— Чакайте тук за малко — каза Адам.
Стаята беше облицована с дървена ламперия. Артър беше гледал един от филмите за Хари Потър по телевизията и тя му напомняше за „Хогуортс“. Имаше старо дъбово бюро, със зелена кожа отгоре, а стените бяха покрити с картини. След като разгледа третата (рисунка с въглен, много експресивна), той осъзна, че всички модели са голи. И мъже, и жени. Те седяха, протягаха се или стояха, позирайки за портретите си. С окото на аматьор той определи някои като много добри, с ясни мазки на четката, добре използвани цветове и добре уловени лица и изражения. Други изобщо не разбираше. Те изглеждаха просто като сбор от гневни замахвания с четката, драсканици и пръски боя. Всяка една имаше дата и бяха подредени по години. Изглежда, всяка година в стаята се добавяше по една картина.
Вървеше в обратен ред, така че разгледа първо последните работи, преди да стигне до седемдесетте и шестдесетте. В края на редицата имаше една картина, която привлече погледа му. За разлика от останалите тази жена се усмихваше, сякаш познаваше художника и позираше специално за него, а не защото това беше работата и. Гърдите и бяха вирнати гордо напред. Устните и бяха разтворени. Приличаше доста на Мириам. Усмихна се на приликата.
След това усмивката му угасна.
Разгледа отново портрета, пристъпвайки по-близо до рамката. Видя аквамарина в очите на модела, след това белега по рождение на лявото и бедро. Винаги бе мразила този белег. Приличаше на балон с горещ въздух с големия кръг и малкия квадрат под него.
Артър осъзна, че се е втренчил в голия портрет на жена си.
— Така. — Адам влетя отново в стаята. Прокара ръка през косата си. — Не иска да ме чуе, по дяволите. Всъщност ми затвори. Ще трябва пак да ѝ се обадя. Обикновено не отговаря, докато не и позвъня поне петнадесет пъти. Преценява колко искам да се върне по броя на обажданията ми. Това е игра, но ако искам да я задържа, трябва да я играя. Господи, само това ми липсва. Както и да е, студентите започват да скучаят. Елате с мен.
Артър го последва в първата стая. Студентите още стояха наоколо, говореха си и изглеждаха отегчени.
Портретът на Мириам не излизаше от ума му. Кога е позирала? За кого е позирала? Защо е гола? Чувстваше се замаян и не можеше да се съсредоточи върху това къде е и какво е дошъл да попита. Поставяше единия крак пред другия, но се чувстваше по-скоро сякаш не върви, а се носи. Беше очаквал разговор, едно просто „да“ или „не“ на това дали някой може да му разкаже за талисмана палитра, а беше попаднал на това. Коя всъщност е била Мириам Пепър?
— Идете зад паравана. След това можем да започваме — плесна с ръце Адам.
Артър се втренчи неразбиращо, мозъкът му отказваше да работи. Къде? А, там. Да, добре тогава. Краката му отново се раздвижиха. Нямаше усещане за нищо друго освен за себе си и тревогата си.
Не беше всъщност стая, а по-скоро дървен параван, но имаше пластмасов стол и чаша вода върху ниска масичка. Имаше и хавлиен халат. Той седна и зачака Адам. Спомни си как на плажа с децата Мириам притискаше около себе си хавлия, докато със серия от движения като Худини сваляше банския и отново нахлузваше бельото си. През първата им брачна нощ бе настояла да загасят лампите. И все пак тук беше гола. Изображението на голото и тяло беше висяло в тази стая, където всички можеха да му се любуват. Не знаеше какво да чувства. Дали да се втурне там и да го свали от стената? Или може би Мириам е била горда с картината, защото изобщо не ставаше въпрос за нея, а за човека, който я беше нарисувал?
Кой я беше нарисувал?
Усети как вече познатите чувства на ревност и объркване отново го завладяват. След всеки талисман той се надяваше, че следващото нещо, което открие за жена си, ще е нормално, ще е разбираемо. Ще му каже, че всичко между тях е било както трябва. И всеки път се чувстваше още по-объркан. Някога нещата бяха толкова прости, но любопитството му беше развалило всичко.
Бърборенето замря. Минаха няколко минути. Адам провря глава зад паравана.
— Готов ли сте вече?
— Да — отговори Артър. — Готов съм, когато вие кажете.
Отпи глътка вода. Протегна ръка и опипа халата. Беше бяла хавлия, която се беше втвърдила от прекалено много пране. Минаха още няколко минути.