Този път се появи едно момиче. Имаше черна коса с цикламен бретон и носеше карирана шотландска пола и ботуши с катарами.
— Адам трябваше да се обади още веднъж — каза тя. — Чудехме се дали сте готов.
— Да. Казах на Адам. Чакам го тук.
— Но все още сте облечен.
Беше най-странният и очевиден коментар.
— Ами да.
— Ъм, Адам не ви ли каза? Изучаваме човешките форми.
Артър се намръщи, не разбирайки връзката.
— Рисуваме човешки форми, защото ще правим украшения за тяло.
— Това е хубаво.
— Остава ни само час и четвърт, така че ако сте готов… отоплението е включено и е доста топло.
Трябваше му малко време, за да осъзнае какво предлага момичето. Той преглътна.
— Ми-мислите, че съм модел…? — заекна Артър.
— Ами, да.
— Ами, не. — Той заклати бързо глава. — Определено не. Тук съм да говоря с г-жа Ярдли. Тя е болна и на рецепцията ми казаха да говоря с Адам. Исках да говоря с него за едно бижу. Той ме помоли да чакам в стаята с картините, а след това тук.
— Значи не сте нашият модел?
— Със сигурност не съм.
— Значи не е дошъл? — Момичето отвори широко очи. Артър видя, че са се замъглили, сякаш всеки момент ще заплаче. — Трябва да направите това. Ако не рисуваме днес, значи не може да вземем последния изпит.
— Съжалявам, но наистина не мисля, че мога да ви помогна…
Момичето поклати глава, но след това размисли и изпъна гръб.
— Аз го направих веднъж. Бих го направила и сега, но трябва да рисувам. Трябва само да седите. Просто е. Вие седите, а ние рисуваме.
— Но искате някой, който е гол?
— Ами, да.
— Аз не съм модел.
— Няма значение.
— А Адам? Не може ли той…?
Момичето извъртя очи.
— Ще сме късметлии, ако изобщо го видим отново. Понякога изчезва за целите часове. Жена му е истинска крава. Между другото, аз съм Идит — протегна ръка тя. Когато Артър я пое, момичето каза: — Моля ви, помогнете ни.
— Аз съм Артър. Артър Пепър.
Картината с Мириам отново премина през ума му. Как се е чувствала, когато е позирала за портрета? Дали се е чувствала свободна? Дали го е направила, за да помогне на някого? За пари? Той можеше да се притесни, че са я принудили да направи нещо, което не е искала, но тя се усмихваше. Изглежда, че и е било приятно. Ако поставеше себе си в същото положение, можеше по-лесно да разбере как се е чувствала.
Мириам имаше красиво и младо тяло. Неговото беше отпуснато, сякаш кожата му се смъкваше от мускулите и костите, сякаш не искаше да остане върху тях.
Но всъщност от какво имаше да се крие? Вероятно в живота му вече нямаше да има жени, с които да прави любов, нямаше да ходи на плажа да плува. Следващите, които ще видят голото му тяло, може да са медицинските сестри в болницата, които го мият в леглото, преди да умре. От какво точно имаше да се страхува?
Споменът го връхлетя, сладък и изпълнен с болка. Двамата с Мириам бяха отишли на пикник в едно от именията на Националния тръст. Децата бяха на училище, а той неочаквано се бе оказал свободен, когато се отмени една среща. Мириам направи сандвичи и двамата влязоха в гората и намериха полянка, покрита с макове. Когато седнаха, тревата стигаше над главите им. Свършиха обяда си и Мириам се оплака, че роклята и залепва за нея в горещината.
— Свали я тогава — пошегува се той, бъркайки в кошницата за един портокал. Заби ноктите си в него и го обели. Когато вдигна очи, тя седеше гола, само по памучни бикини.
— Добра идея — засмя се тя. Но след това усмивката и изчезна.
Бяха се втурнали един към друг, без да могат да се съпротивляват на привличането. Той беше изпъшкал, докосвайки кожата и, топла и блестяща от слънцето. Правиха любов бързо, Артър все още облечен върху нея. За кратко след това тя бе останала да лежи по гръб в тревата, съвсем гола и естествена. Беше най-красивото нещо, което някога бе виждал.
— Мириам, ние… — Обичайната му резервираност се върна. — Някой може да дойде.
— Знам. — Тя се протегна за роклята, нахлузи я през главата си и го целуна по върха на носа. — Сети ле се да донесеш сладкиш?
Бяха яли торта „Батенберг“, докато хвърляха свенливи, но многозначителни погледи един на друг и казваха „Здравейте“ на един човек, който разхождаше кучето си.
Въпреки че такива неща не се случваха често, Артър знаеше, че тя може да е спонтанна и страстна.
Но беше мислил, че само с него.
— Е, ще го направите ли? — попита Идит. Тя почеса носа си, оставяйки следа от въглен на върха му. Имаше гъсти черни мигли като Мириам и започна да кърши ръце. — Мооооля те, Артър.