Той установи, че трепери. Ако Идит не беше там, щеше да обхване глава с ръцете си и да заплаче — за онези изпълнени с нежност дни с жена му, за непрекъснатото чувство на загуба.
— Ако го направя, може ли да остана по бельо? — попита разсеяно той.
— Страхувам се, че не — поклати глава тя. — Бен планира част от броня, базирана на мъжките гениталии. Трябват му подробности. Нали ходиш да плуваш? Хората са те виждали гол и преди.
— Да, но… не съм позирал.
— Съвсем естествено е.
— За мен не е.
— Не че ще изпитаме похотливо желание към тялото ти.
Права беше. По-вероятно беше голото му тяло да предизвика потрепване или привеждане на рамене.
— Никога вече няма да видиш когото и да било от нас — усмихна му се тя.
— Не мога да кажа, че това помага.
Вдигна единия от крачолите на панталона си няколко сантиметра, за да покаже глезена си. Краката му винаги имаха тен, дори и през зимата. Затвори очи и отново си представи жена си в деня на пикника. Свали я, изрече наум той, повтаряйки думите си към нея. Спомни си как се беше съблякла за секунди, как изобщо не се бе притеснявала. Свали я. Той можеше да направи това.
— Добре — изрече Артър.
— Чудесно.
Идит се скри зад паравана, преди да е успял да промени решението си.
Артър се поколеба, чудейки се какво бе направил току-що, но след това разкопча ризата си. Гърдите му бяха добри, дори мускулести. Беше загорял, с няколко посивели косъмчета. Мириам казваше, че има хубаво тяло. По онова време той не мислеше, че е имала с какво да го сравнява. Свали панталоните, а след това и чорапите и гащетата. Най-накрая остана гол. Сложи хавлията пред слабините си и пристъпи странично иззад паравана, озовавайки се в стаята. Дали жена му беше позирала за един човек или в пълна с хора стая? Няколко от студентите вдигнаха очи. Израженията им най-добре можеше да се опишат като раздразнени. Той се приближи до стола, седна и кръстоса крака, скривайки мъжкото си достойнство. Идит кимна и той с нежелание пусна хавлията да се плъзне на пода.
Внезапно се чу приятният звук на драскащи моливи и въглени, както и на гуми, триещи върху хартията. Той гледаше право напред, вперил очи в една лампа. Беше прашна и в крушката се извиваше гъсеница. Идит беше права. Чувстваше се съвсем свободен, сякаш е неандерталец, излязъл от пещерата си и дошъл в арт студио, което според него донякъде и се бе случило.
По някое време му се стори, че вижда Адам да наднича през вратата, но не искаше да мърда и да разваля позата си. Беше му топло от малката електрическа печка, която хвърляше оранжева светлина върху пищялите му и остави мислите му да го отнесат в деня на пикника. Преживя отново всяка секунда от онзи прекрасен ден и се радваше, че краката му са кръстосани.
След десет минути някой извика:
— Може ли нова поза?
Без да се притеснява от това, че е гол, той се изправи и отпусна ръце край тялото си. Втренчи се право напред.
— Ъм, може ли да застанете в някаква поза или нещо такова? Изглеждате малко тъжен.
— Кажете ми какво да направя.
Един младеж се приближи. Взе ръцете на Артър и ги премести така, че едната беше протегната, а другата свита.
— Представете си, че стреляте с лък. Ще правя бижу, базирано на военна тематика.
— Ти си Бен, нали?
— Да.
— Кажи ми точно какво искаш, Бен.
Тези деца щяха да създадат блестящи бижута или картини с негова помощ. Когато си отидеше, споменът за него може би щеше да живее като протектор за слабини или лента за ръка точно както споменът за Мириам в стаята с ламперията.
В този момент го осени една мисъл и тя беше доста странна. Осъзна, че иска портретът и да виси в онази стая, въпреки че беше гола. Въпреки че, когато е позирала, може и да не е знаела, че картината ще бъде изложена на показ толкова години. Беше прекрасна картина. Не беше част от неговия живот, но беше част от нейния. Хората трябваше да имат възможност да я видят.
— Добре се справи, човече — каза Бен след края на часа. — Искаш ли да видиш?
Артър се облече и тръгна след Бен и Идит из стаята. Беше странно да види себе си, изобразен в около двадесет произведения на изкуството. Видя тялото си, нарисувано с въглен, пастели, с бои. Младите художници не го бяха видели като стар човек. Бяха го гледали като модел, воин, стрелец с лък, като нещо красиво и полезно. Запита се какво ще стане с творбите им сега. Несъмнено щяха да влязат в портфолиа или гордо да бъдат изложени на стените. След двадесет години, когато него сигурно вече няма да го има, може би все още ще се възхищават на образа му. Сълзи опариха очите му. В някои се разпозна, в други — не. Лицето му изглеждаше спокойно, различно от набръчкания, уморен образ, който го посрещаше в огледалото всяка сутрин.