— Да, така е — отговори разсеяно Бернадет.
Артър сложи пая върху подложка за печене и включи фурната, избирайки доста ниска температура, за да не полети.
— Вече няма нужда да ми носиш нищо. Сега съм добре. Няма да се самоубия или да потъна в депресия. Вече не съм изгубена кауза. Справям се добре. — Той се обърна и се усмихна широко, очаквайки и тя да направи същото, да го поздрави.
— Изгубена кауза? Така ли гледаш на себе си? — попита сърдито Бернадет.
— Ами, не. — Артър усети, че страните му порозовяват малко. — Не мисля така. Чух го в пощата. Вира каза, че обичаш да се грижиш за хора, които са изпаднали в беда. Нарича ги твоите изгубени каузи.
Бернадет вдигна брадичка.
— Е, онази глупава жена няма какво друго да прави, освен да клюкарства за другите — сопна се тя. — Предпочитам да прекарвам времето си, като съм полезна и помагам на хората, вместо да си стоя и да не съм от никаква полза за никого.
Виждаше, че я е обидил. Тя рядко се засягаше от нещо.
— Съжалявам — изрече той, губейки доброто си настроение. — Не трябваше да казвам нищо. Беше глупаво от моя страна.
— Радвам се, че го каза. И никога не съм гледала на теб като на изгубена кауза. За мен беше един прекрасен човек, който е изгубил жена си и който имаше нужда от малко грижи. Това престъпление ли е? Престъпление ли е да помагам на други хора с малко внимание? Повече няма да използвам пощата. Онази Вира понякога може да е жестока.
Артър никога не беше виждал Бернадет така ядосана. Усмивката, която винаги бе на лицето и, сега бе изчезнала. Имаше повече молив около очите си от обикновено. Дебелите черни линии се бяха напукали и обелили. Не искаше да мисли за това като за лош знак.
— Паят мирише чудесно — каза неубедително той. — Може да седнем навън. Времето е много хубаво.
— Скоро ще се развали — подсмръкна Бернадет. — Прогнозата е за бури следващите няколко дни. Черни облаци и дъжд.
Тя стана и се приближи до печката. Погледна на каква температура е копчето и го сложи на по-висока. Взе подложката за печене и отвори вратата на фурната. Паят започна да се плъзга. Продължи, докато увисна опасно наполовина върху подложката, наполовина отвън. И двамата го гледаха как се поклаща на ръба. Едната половина започна бавно да се отчупва. Прегъна се под прав ъгъл и падна на пода. Кората се разби, разпръсвайки трохи навсякъде по линолеума. Пурпурна плънка потече от половината, която бе останала на подложката. Ръката на Бернадет трепереше. Артър стана бързо и взе подноса от нея.
— Опала — каза той. — Ти седни, а аз ще почистя тази бъркотия. Ще взема четката и лопатката. — Взе ги и кръстът му изпука, когато се наведе. И тогава забеляза, че очите на Бернадет са пълни със сълзи. — Не се притеснявай — каза той. — Останало е повече от половината. Всъщност изобщо не знам какво са кранбери.
Видя как Бернадет прехапва бузата си.
— Наричат се също и боровинки. — Гласът и трепереше. — Когато бях младо момиче, ги берях. Майка ми винаги знаеше какво съм правила, когато се прибирах у дома с лилав език и лилави пръсти. Бяха толкова вкусни, откъснати направо от храста. Слагахме ги в солена вода и всички червейчета излизаха. Когато ядях пая, винаги се чудех дали някои са останали вътре.
— Ако са останали, са били във фурната — каза тихо Артър.
— Предполагам, че са изгорели, вместо да се удавят. И в двата случая не особено приятна смърт.
— Не мисля, че която и да било смърт е приятна.
Този разговор не беше подходящ.
— Не — втренчи се през прозореца тя.
Артър също погледна навън. Фредерика още стоеше доволно в алпинеума. Оградата все така беше прекалено висока. Помисли си, че Бернадет може да спомене градината или времето, но тя не го направи. Той отчаяно се опитваше да измисли какво да каже, особено защото тя изглеждаше много разстроена за един счупен пай. Единственото общо нещо, което имаха, беше храната.
— Когато бях в Лондон — започна той, — ядох сандвич с наденица, седнал на тревата. Беше мазен, беше покрит с кетчуп и имаше от онези жилави, кафяви кръгчета лук. Беше най-хубавото нещо, което съм опитвал от цяла вечност. С изключение на пайовете ти, разбира се. Мириам смяташе яденето на топла храна на обществено място за върха на лошите маниери, особено да се върви и да се яде. Усещах вина, но и някакво чувство за свобода.
Бернадет се обърна от прозореца.
— Карл настояваше за говеждо печено всяка неделя. Така правели, когато бил малък. Веднъж сготвих пуйка и той беше много разстроен. За него това беше обида към традициите на семейството му. Говеждото в неделя носеше успокоение. Когато сготвих пуйката, поставях под въпрос цялото му възпитание. Когато почина, продължих да правя говеждо печено в негова памет, но изобщо не го харесвах. И един ден вече не можех да го понасям. Вместо него си направих сандвич със сирене и маринован лук. Едва преглъщах, защото имах чувството, че предавам паметта му. Но следващата седмица отново го направих. И това беше най-хубавият сандвич, който бях опитвала. Сега ям каквото искам, когато си искам. Но никога не бих променила онези обеди с говеждо печено, защото, макар и храната да не беше това, което исках, Карл беше мъжът, с когото исках да я ям.