И двамата помълчаха известно време, мислейки за съпруга и съпругата си.
— Имам хубаво сирене от селото — каза Артър. — И винаги го ям с маринован лук. Мога да направя по един сандвич, а след това да си хапнем от твоя пай с кранбери.
Бернадет се втренчи в него. Не можеше да разгадае изражението и.
— Знаеш ли, че за първи път ме каниш да обядвам с теб?
— Така ли?
— Да. Много мило от твоя страна, Артър, но не искам да отнемам от времето ти.
— Не отнемаш от времето ми. Помислих си, че ще е приятно да обядваме заедно.
— Това, че ме каниш, е голям напредък. Че мислиш за общуване.
— Не е научен експеримент. Помислих си, че може да си гладна.
— Тогава ще приема предложението.
Днес в нея имаше нещо различно. Обикновено се движеше бързо и целенасочено. Днес изглеждаше по-бавна и замислена, сякаш разсъждаваше прекалено много върху всичко. Артър бе очаквал битка за контрол в кухнята, като тя настоява да наднича през вратата на фурната на всеки две минути, докато той седи и чете вестника. Но когато извади сиренето от хладилника, Бернадет каза, че ще погледне градината. Тя се разхождаше из нея, докато той разряза наполовина две кръгли хлебчета и ги намаза дебело с масло.
За първи път след смъртта на Мириам се хранеше с някого в къщата и всъщност беше приятно да има компания. Бернадет обикновено стоеше на пост, за да се увери, че той яде кифличките с наденица и пайовете, които му носеше. Но не се хранеше с него.
Артър отново си спомни с чувство на вина многобройните случаи, когато се бе крил от нея и бе ругал, докато произведенията и падаха на изтривалката му, а той се правеше на статуя от имение на Националния тръст. Тя беше светица. Не знаеше как го е понасяла и не се е отказала от него.
— Обядът е готов — извика той през задната врата, когато вече бе срязал хлебчетата на четири и ги беше сложил в чиния, добавяйки малко обикновен чипс. Но Бернадет не помръдна. Тя се беше втренчила към поляните с прикован в кулата на катедралата поглед.
Той обу чехлите си и излезе на чакълената пътека.
— Бернадет? Обядът е готов.
— Обяд? — Тя се намръщи за момент, мислите и бяха някъде далече. — А, да.
Седнаха на масата. След смъртта на Мириам той обикновено не се интересуваше как изглежда храната, просто я изсипваше в чинията и я изяждаше, но беше доволен от това как се бяха получили сандвичите. Беше ги нарязал на равни части и бе оставил малко място между четвъртинките. Бернадет седна на стола, който беше на Мириам. Тя заемаше повече място от жена му. Освен това беше в ярки цветове, напомняйки му на папагал с червената си коса и пурпурна блуза. Днес ноктите и бяха зелени с цвета на изумруда в седлото на слона талисман.
— Значи си ходил в Париж?
Артър кимна. Разказа и за Силви и сватбения бутик и как Луси се бе запознала с един приятен сервитьор. Беше завил торбичката с лавандула за Бернадет в розова хартия и сега и я подаде, преди да са свършили.
— Какво е това? — тя изглеждаше истински учудена.
— Просто малко подаръче в знак на благодарност.
— За какво?
— Винаги си ми помагала — сви рамене Артър.
Бернадет отвори пакетчето, повъртя торбичката в ръцете си и я вдигна към носа си.
— Прекрасен подарък — каза тя.
Беше очаквал да му се усмихне широко и да стисне ръката му. Нещо в него угасна, когато тя не го направи. Подаръкът беше малък, но това, че и го даваше, беше голям жест за него. Искаше да ѝ покаже, че и е благодарен, че цени приятелството и. Беше вложил много от чувствата си в тази малка торбичка. Но как можеше тя да го знае? Искаше му се да беше добавил подходяща бележка, особено след като тя може би преживяваше труден период. Устата му пресъхна, когато се опита вместо това да намери подходящите думи.
— Ти си много добър човек — успя да изрече той.
— Благодаря ти, Артър.
Свършиха обяда си. Но той не можеше да се успокои. Усещаше вътрешностите си разбъркани и не беше сигурен дали сандвичът и паят ще останат в стомаха му задълго. Установи, че освен че се тревожеше за Бернадет, той също така нямаше търпение Сони да му се обади и да отговори на всичките му въпроси.