— Някога чудила ли си се какъв е бил животът на Карл, преди да се срещнете? — попита той колкото можеше по-небрежно, докато прибираше чиниите.
Бернадет вдигна веждата си, но въпреки това отговори:
— Той беше на тридесет и пет, когато се срещнахме, така че естествено е имало други жени. Освен това вече имаше един брак. Не съм го разпитвала, защото не исках да знам, ако това имаш предвид. Предполагам, че нямаше значение дали преди мен е бил с две жени или с двадесет. Този, когото съжалявам, е Нейтън. Беше прекалено малък, когато загуби баща си.
Артър знаеше, че може да се довери на тази изпълнена с достойнство жена, неговата приятелка, макар и днес да беше малко дистанцирана. Все още не му се струваше подходящо да спомене часовете и в болницата.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — подкани го тя.
Артър затвори очи и се видя седнал гол на стола, тялото му бяло и набръчкано. Видя Мириам да се усмихва прелъстително към художника на портрета си.
— Аз… започна той, след това спря, неспособен да намери думите, несигурен дали иска да ги изрече. — Просто се чудех защо Мириам е останала с мен. Искам да кажа, виж ме. Не съм нищо особено на външен вид. Нямах амбиция, предприемчивост. Не рисувам, не пиша, не творя. Бях ключар, по дяволите. Сигурно е била отегчена до смърт.
Бернадет се намръщи, удивена от това излияние.
— Защо да е била отегчена? Как изобщо ти хрумна такова нещо?
— О, не знам — въздъхна Артър. Всичко това вече му беше омръзнало, омръзнали му бяха тези тайни. — Животът и преди мен е бил толкова вълнуващ. И не ми е разказала за това. Скрила го е от мен. Питам се дали през цялото време, когато сме били заедно, се е връщала към живота си в Индия, тигрите, художниците и писателите, а е била със скучен човек като мен. Забременя и трябваше да се примири с живота, който аз и дадох, а всъщност е искала да прави нещо друго.
Смути се, защото установи, че сълзи парят очите му.
Бернадет не помръдваше, гласът и беше спокоен.
— Никога не си бил скучен, Артър. Да имаш деца и да ги отгледаш, и да си възрастен е приключение само по себе си. Веднъж ви видях заедно на един църковен базар. Видях как се гледате един друг. В теб тя виждаше своя защитник. Помня, че си помислих колко си подхождате.
— Кога беше това? — не повярва той.
— Преди няколко години.
— Сигурно си сгрешила.
— Не — отговори твърдо тя. — Знам какво видях.
Артър завъртя глава. Знаеше, че каквото и да каже Бернадет, то няма да го накара да се почувства по-добре. Най-хубаво щеше да е да запази мислите си за себе си и да държи устата си затворена, вместо да заразява и нея със сълзливото си настроение.
— Никога не знаеш какво те очаква зад ъгъла.
Бернадет стана и занесе чиниите в кухнята. Започна да ги мие на чешмата, въпреки че не беше свършила обяда си.
— Остави ги — извика Артър след нея. — Аз ще ги измия.
— Няма проблем. — Гласът и потрепери.
Артър замръзна. Звучеше сякаш плаче. Не трябваше да споменава Карл, нито да спори с нея за църковния базар. Сега какво трябваше да направи? Седеше напълно неподвижен, със сковани рамене. Бернадет подсмръкна. Той гледаше втренчено право напред, преструвайки се, че това не се случва. Не беше добър, когато ставаше въпрос за чувства.
— Добре ли си? — попита тихо той.
— Аз ли? Да, разбира се.
Тя затвори кранчето на чешмата. Но когато отиваше да вземе кърпата, Артър видя, че очите и са влажни.
Спомни си един разговор с Мириам. Беше я попитал какво иска за рождения си ден, а тя му каза да не си прави труда да купува каквото и да било, защото няма нещо, което да иска. И той бе взел само картичка и малко букетче фрезии. Вечерта тя едва говореше с него и когато я попита защо е толкова рязка, тя отговори, че очаквала подарък.
— Но ти ми каза да не ти купувам нищо — бе възразил той.
— Да, но само така се казва. Както когато попиташ една жена дали нещо не е наред и тя отговори „Не“. Не иска да каже това. Иска да каже, че нещо не е наред и че иска да я попиташ отново какво има, и да продължаваш да я питаш, докато получиш отговор. Ти трябваше да искаш да ми купиш подарък, макар и да ти казах, че не искам нищо. Беше възможност да проявиш внимание.
Затова Артър знаеше, че понякога, когато жените казват нещо, то можеше да значи обратното.
— Не мисля, че си добре — настоя той. Стана и отиде при нея. Протегна ръка и я докосна по рамото.