Тялото на Бернадет се вцепени.
— Може да съм добре. Може и да не съм.
Тя взе една чиния, избърса я с кърпата и след това я сложи на сушилника за съдове.
Артър се пресегна и взе кърпата от нея. Изстиска я и я остави на плота.
— Какво има? Какво не е наред?
Тя сведе поглед, обмисляйки дали да каже нещо.
— Миналия месец отидох за часа си по ориенталски танци и докато се преобличах, напипах бучка в… гърдата си. Отидох на лекар и той ме изпрати в болницата да проверят за рак на гърдата. Утре ще получа резултатите.
— Разбирам… аз, ъм… — не знаеше какво да каже. Нейтън беше прав.
— Докторът казва, че е рутинен преглед и е добре да се проверят нещата. Но майка ми почина от това и сестра ми също го имаше. По всяка вероятност аз също го имам. — Тя започна да говори по-бързо. — Не съм сигурна как ще се справя сега, когато Нейтън заминава да учи в университета, а и Карл вече го няма. Не съм казала на Нейтън. Не искам да го тревожа.
— Мога да те закарам за часа ти.
— Не си карал от година.
— Карах заради работата си. Сигурен съм, че ще се справя.
— Много си мил, но не е нужно — усмихна се Бернадет.
— Ти ми помогна много.
— Не е нужно да ми се отплащаш.
— Не се опитвам да ти се отплащам. Предлагам да те закарам. И приятелството си.
Тя сякаш не го чу.
— Нейтън е само на осемнадесет. Представи си, ако нещо не е наред. Първо Карл, а сега и аз.
— Опитай се да не се тревожиш. Не можеш да си сигурна, докато не получиш резултатите. Всичко ще се изясни утре.
Тя пое дълбоко въздух и го задържа в гърдите си, преди да издиша.
— Прав си. Благодаря, Артър.
— Мога да те взема с такси. Не е нужно да преживееш това сама.
— Много си мил. Но не искам никой да знае. Ще отида в болницата сама.
— Нейтън сигурно много се тревожи.
— Не съм му казала. Той не знае нищо.
Артър не знаеше дали да ѝ каже за посещението на Нейтън и че е много притеснен. Докато се чудеше какво да направи, телефонът иззвъня.
— Обади се — каза Бернадет. — Аз така или иначе си тръгвам.
— Сигурна ли си? Могат да се обадят по-късно.
Тя поклати глава.
— Няма нужда да ме изпращаш. Благодаря за обяда. Беше много хубав.
— Кога е часът ти в болницата?
— По някое време следобед. Телефонът ти звъни. В кухнята.
— Кажи ми как е минало.
— Телефонът ти… трябва да го вдигнеш.
Артър отвори неохотно входната врата. Бернадет излезе. Той я проследи с поглед, докато вървеше по градинската пътека, и вдигна разсеяно телефона.
Гласът на жената беше ясен и овладян. Тонът и беше толкова студен, че го накара да потрепери.
— Артър Пепър?
— Да.
— Струва ми се, че ме търсите. Казвам се Сони Ярдли.
Пръстенът
— Никак не ми харесва това, че сте се появили без предупреждение на работното ми място — каза Сони. — Изключително непрофесионално е. Можеше да съм по средата на урок. В случая бях болна, така че всъщност това натрапване ми е излишно. Когато се върнах, Адам ме информира, че сте се появили лично да ме търсите.
— Съжалявам. Първо се обадих и оставих съобщения.
— И аз ги получих. Това не ви дава право да ме преследвате. Артър се олюля заради злобата в гласа на жената. Не беше помислил, че действията му ще станат причина за такава обида. — Наистина нямах лоши намерения, г-жо Ярдли.
— Както и да е. Стореното — сторено. Открихте ли онова, което търсехте чрез Адам? — Все още говореше рязко.
— Имам едно бижу, гривна с талисмани. Мисля, че сте създали един от талисманите на нея във формата на палитра.
— Да.
— Ами, както казах в съобщенията си, мисля, че сте познавали жена ми, Мириам Кемпстер. Може би сте и дали талисмана.
Сони не каза нищо. Това го накара да се почувства неловко. Занесе телефона на кухненската маса и се опита да запълни мълчанието.
— Силви Бурдан ми даде името ви.
— Не познавам никаква Силви Бурдан.
— Тя също е била приятелка на жена ми. Мириам е живяла при нея в Париж. Тя предложи да се свържа с вас.
— Сериозно — изрече унищожително Сони.
Артър започна да се ядосва на нелюбезността и.
— Г-жо Ярдли, жена ми почина. Преди дванадесет месеца. Не съм сигурен дали знаете. Опитвам се да разбера някои неща за миналото и.
Донякъде очакваше тя да се извини, да каже, че съжалява за държанието си, но тя отново не каза нищо. Артър си помисли, че сигурно е много ядосана или отказва да говори като демонстрация на някаква власт. Може би все още се чувстваше зле след боледуването си. Затова започна отново да бърбори. Думите се изливаха от устата му. Разказа и за гривната с талисманите и как проследяването на талисманите го отвело в Париж, Лондон и Бат. Оставаха само още два талисмана, чиито истории да разбере — пръстенът и сърцето.