Затвори телефона и изхлипа.
Гаден рожден ден
Днес беше рожденият му ден. Ставаше на седемдесет.
Предполагаше се, че е важно събитие. Мириам щеше да му купи някакъв малък подарък, може би нови раирани чорапи или книга. Щяха да отидат в „Корона и котва“ в селото за риба и пържени картофи или може би сандвич с шунка и горчица. Щяха да изпият няколко шендита и вероятно да си вземат ябълков пай с яйчен крем за десерт. Жена му не обичаше нищо луксозно. Поне той така мислеше по-рано.
Луси все още не му се беше обадила. Не мислеше, че Дан ще се сети, а Бернадет имаше да мисли за по-важни неща. Сигурен беше, че днес върху изтривалката му няма да има картички.
Беше си легнал, мислейки за Сони и Мартин, и се бе събуждал през нощта, все още мислейки за тях. Сънят му беше накъсан и не беше сигурен кои мисли бяха истински и кои бяха в съня му. Видя Мириам да се смее в една кола, а ръката на Мартин беше на рамото и, сякаш беше негова собственост и той я пазеше от неприятности. Представи си колата — тъмнозелена, със свалящ се покрив. Тя профуча през двете ленти на платното, а след това се заби в едно дърво. Представи си себе си на мястото на катастрофата, втурнал се да помогне. Мириам просто лежеше там, главата и беше увиснала и по челото и се стичаше струйка кръв. А главата на шофьора беше върху кормилото. Нещо в ъгъла, под който бе свита шията му, не беше наред, сякаш беше сгъната неправилно фигурка оригами.
Видя собствената си ръка да се протяга и да докосва главата на мъжа, видя и кръвта като гъста меласа в косата му. Тогава Мартин повдигна глава. Засмя се като полудял, а устните му бяха обагрени в червено.
— Тя ме уби. Жена ти ме уби. Честит рожден ден, Артър.
Седна рязко в леглото. Дрехите му бяха мокри и залепнали за него като втора кожа. Отначало ги подръпна, а после ги свали. Хвърли ги на купчина на пода в банята и влезе под душа, въпреки че още не беше пет сутринта.
Остави водата да се стича по лицето му и стоеше, без да помръдва, опитвайки се да прогони мислите и образите от главата си. Мириам не беше тук. Беше убила човек. Как можеше да прекара цял един живот с някого и да не го познава? Дали някога е мислила да му каже? Трябва да е истински глупак да не го усети, да не я попита нищо за миналото и. Вместо това бе приел, че си приличат, че в живота и на двамата, преди да се срещнат, няма нищо значително. Но беше сгрешил.
Избърса се и несъзнателно облече една от старите си ризи и синия панталон на Грейсток. Навън все още беше тъмно. Чувстваше се отпуснат. Безнадежден, безпомощен и безполезен, изгубена кауза. Всичко, което му хрумваше да направи, беше безсмислено. Това трябваше да е щастлив ден, трябваше да празнува. Рожденият му ден. Но беше тук сам, изпълнен с тъга.
Седна на леглото от страната на Мириам. Отвори чекмеджето на нощното шкафче, извади един тефтер на редове и химикалка и без да се замисля, започна да пише писмо. Жена му беше писала на Сони и сега той щеше да направи същото. Въпреки че Мириам може да е имала вина за смъртта на Мартин, той я бе обичал много години и винаги щеше да я обича, макар и да не му се беше доверила.
Изпитваше нужда да го направи. Беше наранен и объркан, но нямаше да допусне да стане озлобен. Трябваше да се бори с това. Предишния ден не бе успял да каже някои неща заради шока от разговора със Сони.
Скъпа г-жо Ярдли,
Обичах съпругата си с цялото си сърце. Тя не беше идеална, но никой не е. Аз със сигурност не съм.
Аз съм тих човек, не особено умен, не особено красив. Дълго време се чудех какво е видяла в мен Мириам, но тя е видяла нещо и бяхте щастливи.
Открих факти от живота ѝ, за които не знаех. Не знаех за вас или за Мартин, нито за Индия или Париж. Мога да седя тук и до края на живота си да разсъждавам защо не ми е казала. Но е имала причини и искрено вярвам, че те не са били егоистични или защото е искала да скрие нещо. Мисля, че ги е скрила от мен от любов.
Може да ме смятате за глупав и заблуден старец, но искам да ме познавате и да ме помните като човека, който обичаше Мириам и който беше обичан от нея. Имах това и заради него се смятам за най-големия щастливец на земята. Тя ме направи по-добър човек.
Струва ми се, че е обичала и вас, и Мартин истински…
Продължи да пише, без да съзнава какво се излива от него. Целият гняв и чувството на безсилие и любов, които изпитваше към жена си, отиваха в думите му.
Когато свърши, държеше в ръцете си четири пълни страници. Китката го болеше, беше се просълзил от вълнение и се чувстваше празен като яйце без жълтък. Не прочете писмото, знаейки, че е казал всичко, което искаше. На края на последната страница добави: