Утолявам ви след всички тези години да опитате да ѝ простите. Ако не можете да простите, поне да помните приятелството, което ви е свързвало някога.
Откъсна страниците от тефтера и ги сгъна в един плик. След това написа отпред г-жа Сони Ярдли.
Нави ръкава си, оголвайки долната част на ръката, след това ощипа силно кожата и се загледа, докато плътта му бавно се връщаше на мястото си, оставяйки розови белези. Дори не го усети. Затова опита отново, като този път заби ноктите си. Искаше просто да усети нещо, физическа болка, която да му покаже, че е жив, че всичко това се случва.
Времето беше ужасно. От прозореца на спалнята си виждаше, че небето е с цвета на натопен в мастило памук. Времето се беше развалило, както Бернадет бе казала, че ще стане. Но не можеше да остане вкъщи. Мисълта да е ограден от четири стени го накара да изпита чувство на клаустрофобия. Щеше да е жалко да прекара рождения си ден тук. Щеше само да седи и да си мисли какво би могло да бъде, какво щеше да бъде. Дали жена му беше прекарала четиридесет години, скърбейки за Мартин, копнеейки да е с него, а не с Артър?
Този въпрос в главата му го накара да се почувства замаян и той опря длани в стената, за да запази равновесие, докато слизаше по стълбите. Трябваше да се махне оттук.
Когато стигна в коридора, Артър облече едно палто и обу някакви обувки, без да мисли дали са подходящи за времето навън. Докато излизаше, набута плика в джоба си.
Звездите и луната все още светеха на небето. Никой нямаше да си спомни, че преди седемдесет години се е родило едно весело, пълничко бебе на име Артър. Днес беше не-ден като всички останали. Единственото нещо, което имаше някакво значение, беше, че днес следобед приятелката му Бернадет щеше да разбере дали има рак.
Тази мисъл го накара да се закове на място на улицата. С цялото си сърце желаеше тя да е добре. Как щеше да се справи, ако загубеше още някого, който му беше скъп? Осъзна, че за него Бернадет беше нещо много повече от някой, който му помага в този труден за него момент. Тя беше приятел. Беше скъп приятел.
Тери излизаше от вкъщи.
— Неприятно време, нали, Артър? Искаш ли да те закарам — извика той, вдигайки качулката на анорака си.
— Не, благодаря ти.
— Къде си тръгнал толкова рано сутринта?
— Излизам за деня.
— При Луси ли?
Не искаше да разговаря, затова се престори, че не е чул въпроса на Тери, и продължи напред. Спря при третата автобусна спирка, край която мина, и остана да чака автобус до центъра на Йорк. След това взе влака за Скарбъро. През всичките петдесет минути от пътуването гледаше втренчено през прозореца. Облаците бяха като дебели мастилени одеяла, а небето беше флуоресцентно бяло.
Когато слезе от влака, от дърветата се стичаха капки дъжд. Но той не спря. Закрачи по улиците към колежа. Пристигна прогизнал и подаде плика на рецепционистката със сребърна коса.
— Вижте в какво състояние сте — каза тя, разпознавайки го. — Нямате ли чадър?
Артър не отговори.
— Искам да предадете това на г-жа Сони Ярдли веднага щом дойде на работа. Много е важно.
Обърна се и тръгна отново към стъклените врати, без да чува, че тя вика след него, предлагайки му якето си.
Мина покрай студентите, които пушеха, говореха си, търсеха нещо на телефоните си и се приготвяха да започнат деня си в колежа. Не забеляза кафенетата, където семейства се криеха от дъжда под раирани навеси, нито чу електронното дрънчене на монети от аркадните игри, които тъкмо отваряха за деня. Когато стигна на брега, беше сам. Никой друг не беше достатъчно глупав, за да излезе в това време, особено пък на морския бряг.
Морето се простираше пред него като сив килим, който се движи непрекъснато и се вълнува. Застана на края и се загледа, оставяйки шума на вълните да го хипнотизира. През върховете на обувките му се просмука вода. Вятърът щипеше бедрата му. Докато стоеше, глезените му почервеняха и го заболяха.
В рамките на няколко седмици той бе преминал от положението на опечален вдовец, страдащ за жената, която е изгубил, до това умът му да е една бъркотия от подозрения.
Бяха се познавали толкова добре. Точно това обичаше той в брака им. Двамата бяха сродни души, бяха в съзвучие с мислите и чувствата на другия, както и с това, което харесваха. Но не знаеха историите си. Защо никога не бе попитал жена си за живота и преди него? Защото не бе очаквал да е имало такъв, затова.
Без нея той имаше — какво? Имаше Луси. Имаше Бернадет. Имаше сина си на другия край на света. Но вътре в него оставаше празнина, която го болеше и която никога вече нямаше да бъде запълнена. Болеше го за жената, която обичаше, жената, която не познаваше. Без нея къщата му не беше дом. Беше само стени и мокет и един глупав старец, за когото тя бе прекалено голяма.