Как можеше да живее, без отново някога да усети бузата и, допряна до рамото си? Без пеенето и, докато заедно приготвяха закуската. Нещата никога вече нямаше да са такива, както по времето, когато бяха семейство. Мисълта го дърпаше надолу като подвижни пясъци.
Заваля по-сериозно. Отначало пръски по клепачите му. А след това дъждът започна да пада по-силно, така че изглеждаше сякаш от небето се изстрелват пластмасови сламки. Водата удряше лицето му, стичаше се по страните му. Панталоните му прогизнаха и залепнаха за краката му. Артър направи фуния с ръце около устата си и извика:
— Мириам! — Гласът му бе подхванат и понесен от вятъра, издухан надалече. — Мириам. — Викаше името и отново и отново, знаейки, че тя не може да го чуе, че думите му са безполезни. — Мириам.
Когато тези думи заглъхнаха, той се почувства празен, сякаш те бяха единственото, което го държеше цял. Морето докосна краката му и напълни обувките му. Артър се препъна назад в един камък и падна шумно върху мокрия пясък. Коленете му изскриптяха, а ръцете и гърбът плеснаха в пясъка. Една вълна се разби в краката му, като го намокри отново и го огради с ореол от бяла пяна. „Мириам“ — повтори той тихо, забивайки пръсти в пясъка. Усети как той се засмуква и се изплъзва от него. Искаше му се да я беше оставил на мира, идеална в спомените му, вместо да се рови и да я преследва. Беше отворил врати, които предпочиташе да бяха останали заключени. Сега му се искаше да не беше пъхал ръка в ботуша. И когато някой ги купеше от благотворителния магазин, щеше да е приятно изненадан, намирайки гривната с талисманите. Може би тя щеше да донесе късмет на този човек.
Извади я от джоба си. Сега я мразеше, ненавиждаше това, което бе направила със спомените му. Сивата шир на морето зовеше. Вдигна ръка на височината на рамото, усещайки тежестта и в дланта си. Представи си я как се върти във въздуха и после цопва във водата. Щеше да потъне и да бъде отнесена, и да лежи на дъното на морето векове в очакване да я открият, и някой може да я намери и да се чуди откъде идват талисманите. Но за този човек гривната щеше да е непозната. От значение ще бъде единствено стойността и като нещо интересно или цената на златото.
Артър се запита дали ще се почувства по-добре, ако се отърве от нея, но имаше още един талисман, за който не знаеше нищо — сърцето. Кутийка с форма на сърце, катинарче с форма на сърце и талисман с форма на сърце. Може би той щеше да му каже, че жена му наистина го е обичала, че животът им заедно не е бил компромис за нея. Той може би криеше в себе си отговорите.
Не можеше да не е така.
Но беше такова изкушение да влезе в морето с гривната. Вълните го викаха при себе си. Ако влезеше с нея, щеше да е сигурен, че ще изчезне. Краката му бяха мокри, както и глезените, така че защо не и слабините му, кръстът му, гърдите и раменете? Защо морето да не покрие устата му, носа му, очите, докато останеше само кичур бяла коса, която морето можеше да залее и погълне.
Кого щеше да го е грижа?
Преди няколко месеца щеше да каже, че никого няма да го е грижа. Но сега двамата с Луси отново се бяха сближили. Със Силви се бяха целунали. Бернадет се тревожеше за него.
Когато помисли за Луси, Артър се насили да се изправи. Тя имаше нужда от него. Той имаше нужда от нея. С облекчение чу камъчетата да скриптят под краката му, след като не бе направил онова, което морето го караше да направи. Луси. Беше преживяла достатъчно с аборта, края на брака си, загубата на майка си. Щеше да е егоистичен стар глупак, ако се самоубиеше и ѝ причинеше още страдания. Направи крачка назад отново и отново, докато краката му докоснаха купчина камъчета на брега. Седна на един голям камък и се втренчи в гривната, която държеше. Тя блестеше толкова ярко на фона на тъмносивото на камъчетата, на морето и на мастиленото небе. Сърцето сякаш грееше.
Седеше до едно вирче, оградено от камъни, и около краката му имаше ореол от вода. Един миниатюрен сив рак се залюля, увиснал в морската вода, толкова неподвижен, сякаш бе мъртъв. Артър се загледа в него известно време. Беше хванат в капан. Приливът щеше да се оттегли. Слънцето можеше да се покаже и да пресуши водата. Малкото телце на рака щеше да изсъхне като парченце чипс.
Потопи пръсти във водата. Ракът помръдна едната си щипка и отново престана да се движи. Сякаш му помаха. Артър мушна ръката си по-дълбоко. Малкият му приятел изпълняваше свой собствен вариант на статуя в имение на Националния тръст.