— Ако останеш в това вирче, може да умреш — каза той на глас. — Ще заседнеш. За теб ще е по-безопасно в морето.
Сви длан и ракът се озова в нея. Артър внимателно повдигна ръката си. Известно време двамата с рака се гледаха втренчено. Той имаше малки като топлийки черни очички.
— Не се страхувай — каза Артър.
Занесе го до морето и изчака, докато една малка вълна пропълзя по брега. След това го остави на края на водата. Ракът спря за момент, сякаш да каже благодаря и довиждане, а след това тръгна към водата, пристъпвайки настрани. Една лека вълна го заля и когато се отдръпна, той беше изчезнал.
Артър се втренчи в празното място на брега. Може би и аз съм бил заседнал във вир, заобиколен от камъни — помисли си той. — Трябва да вляза в морето, макар да е непознато и страшно. Ако не го направя, ще се съсухря и ще умра.
Представи си какво ще каже Луси, ако го видеше тук, мокър до кости, да спасява един рак. „Ще замръзнеш от студ. Ела да се стоплиш.“ Това щеше да ѝ каже и той, когато беше малка. Мисълта, че ролите им са разменени, беше странна. Реши, че и на Мириам щеше да ѝ се стори смешно.
Сега нямаше значение какво прави. Беше вдовец. Нямаше кой да му казва как да живее. Ако искаше да изтанцува един глупав танц в морето, можеше да го направи. Всъщност защо не? Той подскочи и зачака, докато вълните се втурнаха към него, и започна да скача и танцува.
— Погледни ме, Мириам. — Той се смееше истерично, а по страните му се стичаха сълзи, смесени с дъждовните капки. — Държа се като глупак. Прощавам ти. Не си ми разказала някои неща, защото си решила, че така е най-добре. Трябва да вярвам, че причините ти са били основателни. И все още съм жив. Иска ми се и ти да беше жива, но не си. И искам да живея, въпреки че боли. Не искам да съм като изсъхнал рак.
Той тръгна покрай вълните, а след това започна ту да ходи, ту да тича, влизайки в морето и излизайки от него, а ледената вода му напомняше, че е жив. Разпери ръце и прегърна вятъра, оставяйки го да свири през дрехите му и да щипе очите му.
Трябваше да забрави и да прости. Нямаше друг начин.
Обхвана тялото си с ръце и продължи да върви срещу вятъра, докато стигна едно кафене на брега. Видя, че тъмните облаци се разпръсват. Слънцето се показа. По края на навеса на сини и бели райета блеснаха дъждовни капки. Локвите на паважа светнаха като огледала.
Една двойка отвори вратата и влезе вътре. С тях имаше фокстериер, чиято козина беше мокра и накъдрена. По водонепромокаемите им якета и панталони се стичаше вода. Аз съм точно толкова мокър, колкото и те, каза си Артър, но си помисли и какво би казала Мириам. Не може да влезеш в този вид. Но всъщност можеше. Потрепери, когато прекрачи прага и приятна струя топъл въздух го удари в лицето.
— Боже. Само се погледнете — каза му една жена с весела жълта престилка. — Елате да ви изсушим малко. — Тя изчезна зад щанда и след малко се появи с пухкава небесносиня кърпа. — Избършете се. — След това подаде на двойката с кучето поизносена кърпа. — Времето е отвратително. Изненада ви, докато се разхождахте ли? Може да се обърне просто така. — Тя щракна с пръсти. — В един момент всичко е прекрасно, а след това става мрачно и сиво. Но слънцето винаги изгрява, приятелю. Мисля, че вече сме на този етап. Скоро пак ще светне.
Артър започна да попива вода и да се бърше и търка с кърпата. Все още беше мокър до кости, но лицето му беше сухо. Видя млада двойка да споделя чаша горещ шоколад. Момичето имаше тъмна коса като Мириам, а момчето беше мършаво, с прекалено много коса. Пиеха от висока чаша с бита сметана и шоколадови пръчици отгоре. Когато жената с жълтата престилка дойде да вземе поръчката му, той поиска същото. Напитката пристигна с парче шоколад и дълга лъжица. Артър седна до прозореца и се загледа в дъждовните капки по стъклото. Започна да гребва от сметаната, поглъщайки с удоволствие всяка лъжичка, като духаше и отпиваше от горещата сладка течност.
Когато свърши, взе влака от гарата, а след това и автобуса към вкъщи. Дрехите му бяха прилепнали до тялото и свистяха при всяка крачка. Когато вече наближаваше къщата, мобилният му започна да вибрира в джоба. Бернадет му беше изпратила съобщение, което гласеше: „Обадѝ ми се“.
Спомени
Коридорът на Артър беше тъмен и студен. Той се втренчи в съобщението на Бернадет. Кратко и ясно. О, Господи, не, беше първата му мисъл. Надяваше се тя да е добре. Първо ще свали мокрите дрехи и след това ще и се обади.