Автоматично извади от гардероба си обичайните си панталони и риза. Сложи ги на леглото и свали мокрите си одежди. Но след това се втренчи в оставените на леглото дрехи. Тези старчески панталони драскаха глезените и се врязваха в талията му, когато седнеше. Начинът, по който се обличаше, беше още един негов навик, униформата на вдовец. Дрехите, които беше купил в Париж с Луси, бяха малко по-официални, затова той започна да рови в дъното на гардероба. Там откри стари дънки на Дан от времето, преди краката му да станат като на Попай, и суитшърт, на който пишеше Superdry. Това му се стори забавно, защото всъщност все още беше супер мокър. Подсуши се с кърпата, избърса косата си, навлече дрехите и слезе долу.
Голямата маса в трапезарията беше подредена със закуски — кифлички с наденица, чипс, грозде, сандвичи и салата. На стената беше закрепен лъскав плакат за седемдесетгодишнина. На стола му имаше малка купчинка картички и подаръци.
— Честит рожден ден, Артър — целуна го по бузата Бернадет. — Ще отвориш ли подаръците си?
— Ще го направя по-късно. — Винаги се бе чувствал неудобно да отваря подаръци пред другите, защото трябваше да се преструва на възхитен или изненадан. — Ти ли направи всичко това?
— Някои неща — усмихна се тя. — Дан и Луси също направиха много. Съседът ти Тери предложи да наглежда червенокосите деца, докато родителите им са на кино, така че и те се включиха.
— Но… — Артър се поколеба. — Часът ти в болницата… оставила си ми съобщение. Какво стана?
— Тц. Да говорим за това по-късно. Сега е твоят ден.
— Това е важно. Най-много от всичко искам да чуя, че си добре.
— Добре съм, Артър — потупа го по ръката Бернадет. — Резултатите бяха наред. Бучката е доброкачествена. Толкова се тревожех, затова се радвам, че бях заета да помагам с планирането на изненадата ти. Луси ми се обади. Обади се на всички ни.
Артър се ухили.
— Нейтън ми каза, че е говорил с теб — каза Бернадет. — Беше видял, че имам час в болницата, и се радвам, че ти се е доверил. Както и да е. Да, добре съм.
— О, Господи. — Артър почувства огромно облекчение. От него коленете му се разтрепериха, а гърлото му се сви. Протегна ръце, обви ги около нея и я притисна силно. — Толкова се радвам, че си добре.
Тя беше мека и топла и миришеше на виолетки.
— Аз също. — Гласът и потрепна леко. — Аз също.
Звънецът на входната врата иззвъня и Луси извика:
— Аз ще отворя.
След няколко секунди вратата на кухнята се отвори.
— Ей, Човече тигър, остави майка ми.
Артър отпусна бързо ръце надолу, но видя, че Нейтън се смее.
Косата му беше подстригана късо и така светлосините му очи изпъкваха. В протегнатите си ръце държеше нещо, покрито с алуминиево фолио.
— За теб.
— За мен?
Артър го взе от него. Свали фолиото. Под него се показа шоколадова торта, толкова красива, сякаш идваше от скъп магазин. Беше покрита с лъскава глазура и също с глазура беше написано „Честит 65-и рожден ден, Артър“.
— Аз я направих — каза Нейтън. — С мама се разбрахме. Говорихме. Тя няма нищо против това, че искам да се занимавам с печива. Каза ли ти, че резултатите и са добри?
— Да. Много се радвам и за двама ви. Само погледни тази торта. — Не искаше да каже на момчето, че става на седемдесет, а не на шестдесет и пет. — Невероятна е. Изглежда много вкусна.
Двете червенокоси деца от отсрещната страна на улицата едва не събориха Артър на земята. Едното се заби в лакътя му.
— Ей, вие двамата — каза Нейтън, оставяйки тортата. — Внимавайте какво правите и си обуйте чорапите и обувките. — Двете хлапета спряха и веднага направиха каквото им казваха. — Искат просто някой да им обръща внимание — обясни Нейтън. — Тери е истински светец, че се е съгласил да се грижи за тях.
— Тате? — появи се Луси. — Искаме да ти покажем нещо. Подаръкът ти.
— Тук имам цяла купчина подаръци. Все още не съм ги отворил.
— Този е големият ти подарък от нас с Дан. Във всекидневната е — отвори вратата тя.
— Не трябваше да си правите труда — поклати глава Артър, но я последва.
Посрещна го експлозия от цветове и хора. Всички стени бяха покрити със снимки. Бяха подредени спретнато в редове и колони като мостра за избор на цветове. Но когато се приближи повече, разпозна лицата. Своето лице, това на Мириам и тези на Дан и Луси.
— Какво е това? — попита той.
— Животът ти, тате — отговори Луси. — Ти отказа да погледнеш в кутията на розови и бели райета, затова донесох снимките при теб. Искам да се вгледаш в тях. Искам да ги видиш добре и да си спомниш какъв прекрасен живот си имал с мама.