— Но има неща, които не знаете. Неща, които разбрах…
— Каквито и да са тези неща, те не променят онова, което беше между вас. Имахте много години щастие. Ти си се вманиачил в миналото, тате. Решен си да разбереш неща за времето, когато не си бил в живота на мама. И с ума, и със сърцето си си решил, че това време е по-важно, по-щастливо и по-прекрасно от живота ви заедно.
Артър се завъртя на място. Имаше стотици образи на двамата с Мириам заедно.
— Погледни живота си, виж как се усмихва мама, как се усмихваш ти. Вие бяхте създадени един за друг. Бяхте щастливи. И може да е нямало тигри или ужасни стихове, или пазаруване в Париж. Може да не сте пътували до екзотични страни, но имахте цял един живот заедно. Погледни го и го оцени.
Снимките приличаха на миниатюрни прозорчета в дълъг блок, като всеки му помагаше да погледне в миналото. Луси и Дан ги бяха поставили в хронологичен ред и тези най-близо до вратата отляво бяха черно-бели — от времето, когато двамата с Мириам се бяха срещнали. Помнеше, когато я видя за първи път — влизаше в месарския магазин, а на свитата и в лакътя ръка се люлееше огромна кошница. Спомняше си дори какво имаше в нея — няколко свински наденички в хартия бяха сложени върху парче масло. Спомняше си, че плетената кошница беше разнищена и счупена. Обиколи бавно стаята, изучавайки снимките, гледайки живота си, който се разгръщаше пред очите му.
Бернадет, Нейтън и Тери тактично се оттеглиха в кухнята, взимайки червенокосите деца със себе си.
Артър протегна ръка да докосне една от снимките. Беше от сватбения им ден. Той изглеждаше толкова горд, а Мириам го гледаше с обожание. Имаше снимка на Мириам, която буташе количка. В нея гукаше Луси. И тогава видя нещо лъскаво да виси на китката на жена му.
— Къде отиваш, тате? — извика Луси, докато той се измъкваше от стаята и бързаше нагоре.
— Връщам се след минутка.
Появи се отново след няколко секунди с кутията с инструментите и извади монокъла си. Посочи към снимката и след това го намести на окото си. На китката на Мириам висеше златната гривна с талисманите.
— Значи не я е пазила в тайна. Носила я е — каза Луси, взирайки се по-отблизо. — Аз не я помня.
— Нито пък аз.
— Не ѝ отива, нали?
— Не, не ѝ отива.
— Обаче виждаш ли, че сте били щастливи? Една глупава златна гривна не значи нищо.
Артър стоеше с отпуснати до тялото си ръце. Чувстваше се замаян от любов и гордост. На децата му им бяха нужни няколко часа и много самозалепваща гума, за да му го докажат. Бил е сляп. Последните дванадесет месеца, когато бе живял сам и бе изграждал строгия си ред, бяха причината цветът в живота му да избледнее. Трябваше му нещо, с което да запълни празнината, и той го бе направил с манията си по една стара златна гривна с талисмани. Беше му много мъчно за Сони Ярдли, която бе загубила брат си. Но това е било ужасен нещастен случай. Мириам бе разбрала, че трябва да продължи живота си, и го бе направила. Радваше се, че е избрала да го направи с него.
Обиколи стаята два пъти, спомняйки си, смеейки се. Спомни си първия път, когато бе взел Луси в ръцете си, и колко горд беше, когато возеше децата в количките им. Видя колко красива е била Мириам на четиридесетия му рожден ден, как очите ѝ греят от любов към него.
— Готови ли сме вече? — извика Дан.
— Дан! — извика Луси. — Толкова си нетърпелив. Тате все още гледа.
— Просто помислих, че… — сви рамене Дан.
Луси поклати глава.
— Е, добре де, давай — смили се тя.
— Какво? — попита Артър. — Какво става?
Светлините угаснаха. Бернадет запали свещичките на тортата.
Сърцето на Артър започна да бие в гърдите му. Всички запяха „Честит рожден ден“ и на него му харесаха различните думи, които пееха, когато стигнаха до името му. Луси и Дан изпяха „тате“, а червенокосите деца изпяха „съседе“. Бернадет изпя „Артър“, а Нейтън само го измърмори. Артър не бе очаквал, че някога отново може да се почувства толкова щастлив.
Седна на стола си с коктейл в ръка. Бернадет настоя да му направи Секс на плажа. Беше приятен на вкус, сладък и загряващ. Артър не обичаше да ходи от гост на гост, но това не беше проблем, защото гостите му един по един идваха при него. Дан приклекна и прошепна колко много му липсва Англия. Липсваха му печеният боб на „Хайнц“ и природата. Тери каза, че се надява Артър да няма нищо против, че е поканил Луси на кино следващата седмица и тя е приела. Давали филм, който и двамата искали да гледат. Артър отговори, че това е чудесно. Наблюдаваше ги, докато говореха, и двамата, изглежда, се чувстваха добре заедно. Луси се смееше и Артър осъзна, че никога не я беше виждал да се смее с Антъни.