— Говорих с Луси и тя ми разказа за гривната на мама — каза Дан.
Гривната беше в джоба на прогизналите панталони на Артър на пода в спалнята. Не искаше да мисли за проклетото нещо. Може би трябваше да я изхвърли в морето. Тя принадлежеше на миналото и той искаше да си остане там.
— Не ми се говори за това тази вечер.
Дан отвори уста да каже нещо, но в този момент се появи Бернадет. Тя бутна чиния с дебело парче шоколадова торта в ръката на Артър.
— Нейтън каза ли ти, че той я е направил? Какво мислиш?
Артър заби вилицата си и опита тортата.
— Много е вкусна. Синът ти има талант. Прилича на теб.
Бернадет се усмихна широко и настоя да донесе парче и за Дан, въпреки че той отказваше.
Луси се промъкна към Дан.
— Каза ли му вече?
— Какво да ми е казал? — Двете му деца стояха пред него, и двамата със свити устни, сякаш имаха лоша новина. — Какво има? — попита Артър.
— Ето, готово. Чудесна торта за всички — появи се отново Бернадет, натоварена с чинии. — Достатъчно за всички.
— Дан? — попита Артър, докато, принуден от Бернадет, синът му взимаше една от чиниите.
— Ще говорим утре.
— Може ли тази вечер да спим тук? — попита Луси.
Артър усети как гърдите му се изпълват с щастие.
— Разбира се.
— Но утре сутринта трябва да се събере семейният съвет — продължи Луси. — Дан има да ти казва нещо.
Сърцето
Артър имаше махмурлук. Струваше му се, че мозъкът му бие лудо. В къщата беше тихо, но той чуваше странни и все пак познати шумове. Дан хъркаше в старата си стая. Усещаше, че Луси е будна и чете. Ако напрегнеше ушите си, щеше да я чуе как обръща страниците на книгата. Обърна се настрани и видя огромното празно място на матрака до себе си.
— Децата се върнаха у дома, Мириам — прошепна той. — Все още сме семейство Пепър. Всички все още те обичаме.
Беше забравил колко много зърнена закуска изяждат сутрин и колко много място заема Дан на кухненската маса. Дан и Луси настояха да му приготвят закуска, въпреки че на Артър всъщност не му се ядеше. Той взе два парацетамола с чая си. Тримата закусваха и се смееха. Дан събори млякото и Луси зацъка с език, забърса масата и го нарече схванат.
Артър погледна сина си и видя само ехо от малкото момче с кръгло лице, очи като шоколадови копчета и рошава коса, което подскачаше развълнувано, когато по телевизията започваше „Мъпет шоу“.
— Споменахте, че има нещо, което искате да ми кажете — напомни им той.
Луси и Дан се спогледаха.
— Казах на Дан за пътуванията ти из страната — започна Луси.
— Истински пътешественик си, тате.
— Казах му и за гривната с талисманите.
— Помня, че мама ми я показа, когато бях малък — каза Дан.
— Показала ти я е?
— Помня, че веднъж Луси беше на училище, а аз бях у дома с мама. Болеше ме коремът и тя ми позволи да остана и да гледам телевизия. След известно време започна да ми стана скучно. Затова се качихме в спалнята ви. Мама приклекна и извади нещо от гардероба си. Беше гривната с талисманите. Показа ми всичките талисмани и ми разказа кратичка история за всеки един от тях. Разбира се, аз никога не слушам, така че не помня нито една от тях. Но си играх с гривната цял следобед. После мама я върна обратно и повече не я видях. Няколко пъти я питах дали може пак да си играя с нея, но тя ми каза, че я е „прибрала“. Но никога не я забравих. Най-много харесвах слона. Помня зеления му камък.
— И аз. Благородно животно. — Артър погледна сина си. — И какво имаш да ми казваш?
— Остава ти да разбереш историята на още един талисман, нали?
— Да, сърцето.
— Аз го купих, тате — каза Дан.
Артър изпусна чашата си. Тя се разби на пода и навсякъде се разхвърчаха чай и порцелан. Луси отиде да намери парцал, метла и лопатка.
— Какво каза?
— Аз купих талисмана сърце. Е, Кели и Марина го избраха. Бяхме в един магазин в Сидни. Мама ми каза, че трябва да се постарая повече за подаръците ти.
— А аз мислех, че трябва да се постараеш с подаръците за майка ти.
— Е, онзи път го направих. Минахме покрай един бижутерски магазин, където витрините бяха отрупани със златни талисмани. Марина искаше да спрем, за да ги разгледа, и аз си спомних гривната на мама. Напълно я бях забравил, но в онзи момент споменът изплува съвсем ясно. Сякаш отново бях хлапе и си играех с тигъра, със слона. Казах на Марина да избере талисман и че ще го изпратим на баба в Англия. Тя толкова се развълнува! Веднага избра сърцето. Не знаех дали мама все още има гривната, но, така или иначе, то беше хубав подарък.