— Показах гривната на един бижутер в Лондон и той каза, че сърцето е по-ново — каза Артър. — Не беше сложено на гривната както трябва.
— Може мама да е използвала кутията ти с инструменти и да го е сложила сама.
— Но не ми го е споменавала. Не ми го показа — обясни Артър.
— Изпратихме го само няколко седмици преди да умре. Може да е мислила да ти го покаже друг път…
Или може би, ако ми го беше показала, щях да задавам въпроси — помисли Артър. — Щях да я попитам за историите на другите талисмани, а вече беше прекалено късно да ми ги разказва. Щеше да събуди лоши спомени за Мартин. Може би талисманът сърце е донесъл щастие на гривната.
— Сигурно е така. — Той кимна с глава. — Разбира се, че е щяла да ми каже за него.
Дан закара Артър и Луси до Уитби с взетата под наем кола. Беше слънчев, но ветровит ден и този път Артър бе облечен подходящо с непромокаемо яке и цели обувки с връзки. Беше дал дрехи и на Дан. Синът му беше забравил какво може да е времето в Англия.
Разходиха се из стария град и се изкачиха по сто деветдесет и деветте стъпала до църквата. Артър вървеше бавно, спирайки да поседи на пейките по пътя и да погледа над оранжевите покриви на домовете и къщите за гости. Когато стигнаха на върха, Луси извади кичур коса от устата си, а Дан разпери ръце и се затича срещу вятъра.
— Ехааааа — извика той. — На Кайл и Марина много ще им хареса тук.
— Мислиш ли, че един ден може да ги доведеш? — попита предпазливо Артър. Не ги беше виждал дълго време.
— Ще го направя, тате. Обещавам. Отсега нататък ще се опитваме да идваме всяка година. Не разбирах колко много ме е засегнала смъртта на мама… Искам и да ти кажа, че съжалявам.
— За какво, за бога?
— Понякога не ти беше лесно с мен. Когато искаше да ми четеш или когато се връщаше късно у дома. Не разбирах колко трудно е да си родител, докато не се родиха собствените ми деца. Бях истинска напаст. — Обърна се към Луси: — И на теб също, Лус.
— Няма нужда да се извиняваш, синко — поклати глава Артър.
— Никой не е идеален. — Луси удари Дан по ръката с юмрук. — И ти със сигурност не си.
Дан извика шеговито „Ох“ и се засмя.
Разходиха се из гробището и около рушащата се църква, а след това отидоха до хълма с изглед към морето.
— Помниш ли, когато двамата с Луси отидохме до вана за сладолед с мама? — попита Дан. — Играехме на гоненица на улицата. Един голям камион идваше към нас, но ние не го забелязвахме. Ти се появи изневиделица и така ни дръпна, че едва не изтръгна ръцете ни от раменете. Камионът прогърмя край нас. Ти ни спаси живота. За малко щях да се напикая от ужас.
— Запомнил си го?
— Да. Помислих си, че си като Супермен. Разказах на всичките си приятели в училище. Струваше ми се, че имаш свръхестествени сили.
— Но тогава просто се затича и взе сладоледа си.
— Мисля, че бях в шок. За мен ти беше герой.
Артър се изчерви.
— Ето. — Луси спря. — Това беше едно от любимите места на мама. Помня, че ей там има скала с формата на кучешка глава.
— И една там с формата на вулкан — добави Дан. — Винаги сядахме на тази пейка и гледахме морето.
В главата на Артър бавно започнаха да изплуват спомени, като приятели, които изникват от мъглата. Любопитството му към историите на талисманите започна да избледнява. Бяха почти като вълшебни приказки, неща, които са се случили в отминали времена. Радваше се, че главата му отново се изпълва с неговите собствени истории, истории за жена му и децата му.
— Помня един ден, когато те молехме, молехме те да влезеш в морето — каза Луси. — А ти повтаряше, че ти е добре да седиш и да си четеш вестника. И ние с мама и Дан влязохме, а после ти изведнъж се озова до нас. Смееше се, загребваше вода и я хвърляше по нас. Мама носеше онази бяла рокля, която ставаше прозрачна на слънцето.
— Помня — отговори Артър. — Но мисля, че останах на пясъка и ви наблюдавах.
— Не. Влезе вътре — увери го Дан. — Досаждахме ти, докато се съгласи.
Артър се замисли за това как спомените може да се променят с времето. Да бъдат забравяни и да се връщат, да избледняват и да стават по-ясни според настроението и мислите. Беше си измислил чувства, които Мириам е изпитвала към хората, подарили и талисманите. Но не знаеше. Не можеше да знае. Обаче знаеше, че го е обичала, че Дан и Луси го обичат, че има много причини да продължава живота си.
— Хайде, Супермен — потупа го по ръката Дан. — Да слезем ли на брега да погазим във водата?