Тогава Доминиканеца се обади и за пръв път чух гласа му. Той каза:
— Блазе на оногова, които хване и разбие о камък малките им деца…
Зарекох се, когато почнах да разказвам, че няма да прибягвам напред, през годините, и няма като някакво божество, което знае как ще свърши приказката, непрестанно сам да се прекъсвам: „Да, но този след година ще умре…“ или „Не, този не знае, че…“. Мъча се да се вселя в ума и тялото на оня Анри дьо Вентадорн, какъвто бях преди кажи-речи тридесет години, опитвам се познанието, отчаянието и — кой знае — мъдростта на днешния Анри да не се промъкнат в словата и постъпките на предшественика ми. Но тук не ме сдържа да пророкувам.
Трупът на отлъчения Раймон ще се изхвърли в изтлял дървен ковчег извън гробището на тулузките рицари храмовници. Черепът ще е цял, костите разбъркани, огризани от плъхове, дрипите ще се разграбят. На черепа ясно ще личи отпечатана червена лилия, знакът на френските крале, която ще сочи, че на Тулуза е било писано да принадлежи на френската корона.
А кардинал Уголино, почти стогодишен, все пак ще умре и ще легне под мраморна плоча като папа Григорий IX.
Тогава, в оня далечен ден, кардиналът ми каза:
— Ела с мен.
4.
Конните стражи сега бяха стотина. С нас тръгна и Доминиканеца. Стигнахме до замъка на Светия Ангел — мрачната гробница на не помня кой император.
Този замък, построен за гробница — ще рече за дом на смъртта, — бе станал преддверие към смъртта, но за тези, които се бяха запътили към преизподнята. Най-напред минахме през Залата с делвите — изпълнена с огромни делви, всяка годна да побере човек. Там клечи, свит като в утробата на майка си клетият затворник, похлупен от каменна плоча. Дръпват я само да му дадат храна. И той полека-лека изпълва делвата с изпражненията си, докато се удави. Откъм делвите идеха гласове, които сетне ме гонеха до смъртта, а миришеше по-лошо, отколкото на тридневно бойно поле. Слязохме някъде надолу. Тесният подземен проход от две страни бе заграден с решетки. На светлината на факлата измежду ръждясалите пръти се промъкваха човешки ръце, а можеха и да са лапи, та се мъчеха да ни докопат. И пак се носеха писъци и зловония.
Накрая стигнахме желязна врата. Кардиналът отключи с ключ, окачен на пояса му, и каза:
— Това е килията на българските еретици.
И ние влязохме — само тримата с Доминиканеца. Кардиналът ми каза:
— Вземи факла.
Изтръпнах, като си помислих, че стражите могат да затръшнат вратата зад гърбовете ни. Отвътре не се виждаше ключалка.
Вдигнах факлата. Стояхме в каменна гробница, по стените проблясваше вода — бяхме слезли по-ниско от вълните на Тибър. В средата, където би трябвало да лежи саркофаг, се трупаха един върху друг няколко железни сандъка. Нямаше паяжини, нямаше прах. Вдигнах глава — по тавана като скъпоценни камъни светеха кристали сол. Кръвта, изпражненията и сълзите се бяха просмукали в земята, за да достигнат до този затвор превърнати в диаманти. Тихо беше, както трябва да е тихо в гроб — само от време на време глухо изкънтяваше тежка капка. Мраз ме прониза до костите. Взрях се в лицето на кардинала — то беше строго и напрегнато. Той каза на Доминиканеца:
— Отвори един сандък.
И когато Доминиканеца го стори, видях, че в сандъка има книги и свитъци. Обърнах лице към кардинала. Той ми каза:
— Ти какво очакваше? Хора? Тях времето отнася в небитието. Знанията и ученията са тези, които остават…
И той тръгна към стената. Чак тогава видях, че там има врата. Ключът едва се превъртя, а Доминиканеца напрегна мишци, за да накара вратата да отстъпи и да се открехне. Влязохме — първо аз, след мене кардиналът и Доминиканеца — в каменна стая. По средата имаше само един неголям сандък, обкован с железни обръчи, както в приказките се разказва за сандъците със съкровища.
Кардиналът каза:
— В тази килия трябва да бъде затворен само един затворник — най-опасният. Тайната книга на богомилите.
Мълчах. Тържественият глас на кардинала ми подсказваше, че се кани да каже нещо важно. Той каза:
— И ти, Анри дьо Вентадорн, ще доведеш тук тази страшна книга, за да бъде заключена навеки.
Разбрах защо съм доведен. То се знае, бях чувал за тайната книга на богомилите. Но бях чувал и за съкровищата на богомилите, за сандъци с рубини и торби със злато, пренесени навремето в Монсегюр след падането на българското царство. Вярвах на тези приказки толкова, колкото и в чашата на Граал. Излизаше, че книгата съществува, иначе нямаше най-могъщият римски кардинал да ме води из преддверието на ада.