Този човек ме мразеше. Той търсеше основания за своята омраза — че съм рицар, че съм горделив, че съм жесток. Но за омразата, както и за любовта, няма основание и обяснение. Той ме мразеше, защото бях аз.
Не можех да му отвърна с омраза. Тръгнах си и се обърнах на прага. Попитах го:
— Защо тогава ме избрахте? Той ми каза:
— Ти говориш езика на богомилите българи, ти уби Робер дьо Ронсоа, и ти си алчен.
ВТОРИЯТ ДЕН
1.
Измина първият ден. Остават ми четиринайсет дни да напиша своите спомени. Имах петнайсет и за един ден написах тези първи страници. Спомените ме завладяват, забравям къде съм. Песнопенията, които се разнасят около мен, не ми пречат.
Всъщност в моя власт е да реша дали ми остават четиринайсет дни или, да речем — четиринайсет години. Но безпощадно ясно усещам, че ако се откажа от името, с което сега ме викат, не бива да разказвам за богомилите, или да разказвам със съвсем, съвсем други слова.
Хората, които описвам в спомените си, до един са мъртви. Когато извикам едно име, веднага си казвам: „Надживях го.“ Сред толкова многобройни мъртъвци човек започва плахо и неуверено да вярва, че и той може да умре. Но аз се усещам по-жив от всякога. Ако изчезна завинаги, не е ли все едно дали ще умра след четиринайсет дни или след четиринайсет години? Хората, които пеят около мене, са уверени, че няма да се върнат в телата си. Другите, които се готвят да ме убият, вярват във възкресението. Предполагам, че всички ще се озовем за своя почуда на едно и също място — и то където не сме очаквали да попаднем.
Дишам равно и спокойно, сърцето ми бие като на младенец. Пиша с лявата ръка по-бързо, отколкото очаквах: Ще успея да разкажа повече, отколкото бях намислил. Не бива да бързам. Не бива да бързам.
Иска ми се да пиша спокойно и мъдро. Спомените ми да са бистри като вода, дълго престояла в сребърен съсъд, цялата мътилка отдавна да се е утаила на дъното. Не мога. Спомените ме влекат като планински поток, на бързеите ме мятат и млатят, само понякога ме довличат в тих вир и тогава, олекнал, виждам небето.
Признавам, че ще съм написал, каквото съм написал. Няма да има време да се връщам, да умувам, да преправям. Спомних си думите на краля, когато ме удари с меча си по рамото и ми каза: „Прави каквото трябва, да става каквото ще.“
2.
И тъй — разбрах защо папата избра да гоня тайната книга мене, бедния рицар странник, осъден, докато е жив, да няма дом, а като умре — да няма гроб.
На стената в нашата трапезна зала висеше гоблен, благородно потъмнял от прах и дим, макар да беше далеч от камината. На гоблена седнала млада дама плетеше косите си — половината падаха като жълт водопад до земята, другата половина беше вече заплетена в златна плитка. Над главата й цъфтеше розов храст с три червени цвята. Пред дамата седеше рицар целият в желязо и държеше огледало. На знаменцето върху копието му, забито в земята, светеха същите три червени рози. Зад него биеше с копито оседланият му кон, със златен кръст на челото.
Колкото пъти го погледнех и дори когато само си спомнях за него, долавях тиха песен, чувах гласове на трубадури и звуци на лютни и виоли. Този гоблен от детството ми до бягството ми от замъка падаше като завеса пред очите ми и заменяше живия свят с мечти.
Когато тръгнах по земята, гобленът взе да се протрива. Нишките му изтъняваха, а после се късаха. Най-напред като мъгляви сенки, по-сетне като все по-резки изображения се размърдаха същества от друг свят — полузверове, полухора, — които се сплитаха в борба и похот. Оная дама и оня рицар седяха неподвижни, а тези сенки мърдаха, тъмнееха, наливаха се с кръв или кръвта изтичаше от тях. Някъде далеч като че ли взе да мъжделее друг гоблен, който тъчеше трети свят, и там като че ли пак звучеше тиха песен, но тази гмеж от козина, зъби и нокти ми пречеше да се приближа, за да видя какво има зад новата завеса.
Още момче, с голям ръст, но малко ум, попаднах като оръженосец в Йерусалимското царство. „Йерусалим е пъпът на земята, той е като втори рай. Който тук е тъжен и беден, там ще бъде радостен и богат.“ Папата го е казал. Повярвах му. За да видя как умиращите от жажда рицари пият това, което сами изцеждат от себе си. Как изяждат мъртвите си коне и яздят крастави бикове, а товарят щитовете си на костеляви овни. Там срещнах Ричард Лъвското сърце, който олицетворяваше за мене — момчето, рицаря от гоблена. И разбрах, че е наречен Лъвско сърце, защото като звяр бе разкъсал Месина и бе изклал беззащитната Сицилия. Да, той беше бясно дързък, но и безразсъден, алчен и жесток. С високомерие и наглост той вършеше невероятни глупости и после търчеше да ги поправя с храброст и неуморимост. Спеше с мъже, яздеше кон на шията с наниз от арабски глави. А прекрасната дама под розите се превърна в оскотяла от страх окървавена пленница или в пристанищна продажница, която през нощта снема дори шпорите ти.